Джон Вердън - Намисли си число

Остави Дърмот, изпънат в неудобна позиция на стола до спуснатите щори. Изглеждаше разстроен. Когато тръгна надолу по стълбите, чу една полицайка да пита Нардо какво да правят от тук нататък с тази площ около къщата, която вече е претърсена за улики и следи. Жената бе с облеклото на техническия екип — костюм като скафандър и ръкавици.

— Лентата да остане, да не би да ни се наложи пак да проверяваме. Всичко, което сте открили — стола, бутилката и каквото друго има — да се пренесе в управлението. Отделете място в ъгъла на стаята с картотеките.

— А какво да правим с всичките боклуци на масата?

— Набутайте ги в стаята на Колбърт засега.

— Няма да му хареса.

— Изобщо не ми пука… Виж какво, просто се погрижете за тях, става ли?

— Да, сър.

— И преди да тръгнеш, кажи на Големия Томи да остане пред къщата, а Пат — до телефона. Всички останали да отиват при съседите и да почват да ги разпитват. Искам да знам дали някой в квартала е чул, или видял нещо необичайно през последните два дена. Интересувайте се най-вече за късно снощи и рано тази сутрин. Питайте за всичко — непознати, коли, които не са паркирани на нормалните си места, някой дали не се е мотал наоколо, бързащи хора, абсолютно всичко!

— Какъв периметър искате да покрият?

Нардо си погледна часовника.

— Колкото успеят през следващите шест часа. После ще решим какво да правим по-нататък. Ако изскочи нещо интересно, искам да ме информират веднага!

Когато тя тръгна да изпълнява поставените задачи, Нардо се обърна към Гърни, който продължаваше да стои в основата на стълбището.

— Разбра ли нещо полезно?

— Не съм съвсем сигурен — отвърна Гърни приглушено и направи жест на Нардо да го последва в стаята, в която бяха разговаряли преди малко. — Може би ще ми помогнеш да разбера дали е полезно, или не.

Гърни седна на стола срещу вратата. Нардо застана прав зад втория, който бе от другата страна на квадратната маса. Изражението му бе комбинация от любопитство и още нещо, което Гърни не успя да разгадае.

— Знаеше ли, че в тази къща и преди е имало случай на намушкан човек?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Малко след като Дърмот я е купил, от свой съсед е разбрал, че жената, която е живяла тук преди години, била нападната от съпруга си.

— Преди колко години?

Гърни бе убеден, че е видял проблясък в очите му — вероятно си спомняше.

— Двайсет… може би двайсет и пет. Нещо такова.

Отговорът явно не учуди Нардо. Той въздъхна и поклати глава.

— Не бях мислил за онзи случай от много, много време. Да, имаше такъв случай — домашно насилие. Преди двайсет и четири години някъде, точно бях постъпил в полицията. И какво за него?

— Помниш ли подробности?

— Преди да тръгнем по алеята на спомените, имаш ли нещо против да ми кажеш къде точно очакваш да ни отведе?

— Жената е била намушкана в гърлото.

— Трябва ли това да значи нещо? — Ъгълчето на устните му започна да потрепва.

— Двама души са били нападнати в тази къща. От всички начини, по които това би могло да се направи, е избрано пробождане в гърлото. Прекалено очебийно съвпадение според мен.

— Така, както го казваш, тия случаи все едно са направо еднакви! Но всъщност нямат нищо общо. И какво общо би могло да има между днешното убийство на полицай, охраняващ потенциална жертва, и семейна свада отпреди повече от двайсет години?!

Гърни сви рамене.

— Ако знаех повече за „свадата“, вероятно щях да успея да ти отговоря.

— Чудесно. Добре. Ще ти кажа, каквото мога, но не е много, да знаеш. — Нардо замълча, загледан надолу към масата… а може би виждаше миналото. — Не бях дежурен през онази нощ.

Започваше с отричане. Какво ли в тази история изисква отрицание?

— Така че повечето от това, което ще чуеш, ще е преразказано — продължи Нардо. — Както е при повечето случаи на домашно насилие, съпругът се напил до безумие и вдигнал скандал на жена си. Доколкото разбрах, пътем грабнал някаква бутилка, цапардосал я с нея… предполагам, че се е счупила. Жената била намушкана. И толкова, край на историята.

Гърни чудесно знаеше, че това не може да е краят. Единственото, за което не бе сигурен, бе как да изкопчи останалата част от разказа. Едно от най-важните неписани правила на професията бе да разкриваш възможно най-малко. Нардо очевидно спазваше стриктно това правило. Гърни реши, че няма време за внимателен подход, така че просто се хвърли с главата напред:

— Лейтенанте, това е не просто торба, ами цял чувал с глупости! — После погледна настрани с отвращение.