Джон Вердън - Намисли си число

— Разбирам, сър.

— Така. Виж, съжалявам, че не мога да отида сам. Наистина не мога да оставя местопрестъплението. Предай й, че ще мина довечера.

— Да, сър. — Мъжът се спря на вратата за кратко, докато не се увери, че Нардо няма какво повече да му каже. После излезе в същата посока, от която бе дошъл, само дето този път затвори вратата по-тихо.

Нардо отново се насили да се съсредоточи върху разговора си с Гърни.

— Да не би да пропускам нещо? Струва ми се, че всичко, което знаете за този случай, е чисто теоретично. Тоест — поправи ме, ако греша — но не чух нищо за списък със заподозрени, никакви конкретни следи няма, никакви нишки… така ли е?

— Горе-долу.

— И всичките тия купища физически улики — пликове, писма за хартия, червено мастило, обувки, счупени бутилки, отпечатъци от стъпки, записани телефонни обаждания, запис на местоположението на клетките им, дори съобщения, написани с потомастен секрет от пръстите на тоя откаченяк — всички те се оказаха напълно безполезни?

— Може и така да се каже, да.

Нардо поклати глава неодобрително, което започваше да му става навик.

— Ако теглим чертата, нямате идея нито кого търсите, нито как да го откриете.

Гърни се усмихна.

— Може би именно заради това съм тук.

— И защо по-точно?

— Защото нямах представа къде другаде да отида.

Това бе просто признание на един простичък факт. Интелектуалното удовлетворение, което бе получил от разгадаването на тактиката, използвана от убиеца, бе просто кратко разсейване. Тя не можеше да прикрие липсата на напредък по главния проблем — този, който така ясно бе поставил Нардо. Гърни бе принуден да посрещне фактите: независимо от откривателските си прозрения по отношение на второстепенните загадки в този случай, в момента бе почти толкова далеч от идентифицирането и залавянето на убиеца, колкото и в онази първа утрин, когато Мелъри дойде с объркващите бележки и молбата си за помощ.

Изражението на Нардо се промени съвсем леко — като че ли се отпусна малко.

— В Уичърли никога не сме имали убийство — каза той. — Не и истинско, де. Две непредумишлени, два-три смъртни случаи при пътнотранспортни произшествия… един донякъде спорен ловен инцидент. Никога не се е случвало убийство, което да не включва поне един напълно натряскан задник. Поне не през последните двайсет и четири години.

— От толкова време ли си на служба?

— Дааа. Единственият, който е в управлението по-дълго от мен… тоест беше… това е Гари. Съвсем малко му оставаше да навърши двайсет и пет години служба. Съпругата му искаше да се пенсионира още когато направи двайсет, но той реши, че ако остане още пет… Мамка му! — Нардо изтри очите си. — Не губим много хора тук, поне не при изпълнение на служебните им задължения — добави той, като че ли сълзите му имаха нужда от логично обяснение.

Гърни се изкуши да сподели, че знае какво е да изгубиш колега. Беше загубил двама при един арест, който се бе объркал. Вместо това обаче просто кимна със съчувствие.

След минута или малко повече Нардо попита:

— Имаш ли някакво желание да говориш с Дърмот?

— Всъщност да. Просто не искам да ти се пречкам.

— Няма — грубо отвърна Нардо. По този начин, предположи Гърни, компенсираше слабостта си отпреди малко. След това добави вече с доста по-нормален тон: — Говорил си с него по телефона, нали така?

— Да.

— Тоест, знае кой си.

— Правилно.

— Следователно, аз не ти трябвам в стаята. Само ми кажи, когато свършиш.

— Както кажеш, лейтенанте.

— Вратата вдясно, горе по стълбите. Успех.

Докато се качваше по обикновеното дъбово стълбище, Гърни се зачуди дали вторият етаж разкрива нещо повече за личността на обитателя си от първия. Долният не бе по-топъл или уютен от компютрите и оборудването, които се помещаваха в него. На площадката, на която свършваха стълбите, отново имаше пожарогасител на стената, аларма за дим и пръскачки на тавана. Гърни все повече придобиваше усещането, че Грегъри Дърмот е маниак на тема безопасност. Той почука на вратата, за която му бе споменал Нардо.

— Да? — Отговорът беше груб, а гласът — изпълнен с болка и нетърпелив.

— Специален следовател Гърни, господин Дърмот. Може ли да вляза за минутка?

Последва тишина, после:

— Гърни?

— Дейв Гърни. Говорихме по телефона.

— Влезте.

Гърни отвори вратата и влезе в стая, затъмнена от почти плътно спуснатите щори. Обзавеждането се състоеше от легло, нощно шкафче, бюро, фотьойл и второ бюро, което приличаше повече на маса. Пред него имаше сгъваем стол. Дървото бе тъмно. Стилът бе модерен, изискан, ненатрапчив. Кувертюрата и килимът бяха в сиво и бежово, оставяха впечатлението за безцветни. Мъжът бе седнал в креслото срещу вратата. Беше се наклонил леко на една страна, като че ли в тази странна позиция му бе по-удобно. Доколкото можеше да се прецени от външния му вид, той бе типичен компютърен специалист. Приличаше на човек, който се занимава с точни науки — инженер, техник.