Майкъл Ридпат - Борсови игри

Въздъхнах пак.

— Страхувам се, че е възможно и да е той. Имаш вече представа как изглежда, когато излезе от кожата си. И не му минава бързо. Трябва да ти призная, че когато ми каза, че щял да убие и двама ни с теб, почти му повярвах.

Кати потрепери. Беше видимо уплашена. Довършихме си вечерята в мълчание. Накрая наруших тишината.

— Е, така или иначе, не можем да направим нищо. Хайде да си поръчаме още една бутилка вино и да сменим темата.

Така и направихме. Цяла вечер си бъбрихме, като прескачахме от глупост на глупост. Изслушвахме се и избухвахме в смях след всяка несвързана история. Накрая кръчмарят взе да се върти около нас; огледахме се и видяхме, че кръчмата се е опразнила. И двамата станахме неохотно от масата. Очите ми се спряха на някаква табела.

— Я виж, тук осигурявали спане със закуска.

Кати ме изгледа и се ухили.

— Така ли?

Намериха ни свободна стая с таван от гредоред, напукани дъбови греди и малко прозорче, от което в светлината на пълната луна се виждаха църквата и хълмът. Не запалихме лампите, а се съблякохме под отблясъка на луната, бавно и внимателно. Кати пристъпи към мен със затворени очи и положи глава на рамото ми. Нежно я притиснах към себе си. Всеки допир на телата ни изпращаше остра тръпка през плътта и на двама ни. Бавно изпитвахме наслаждението на прегръдката, докато опознавахме взаимно телата си. Дланите ми се плъзнаха по гръбнака й до изящната извивка на задника й.

Кати вдигна глава. Тъмните й очи бяха по-големи от всякога в лунните сенки.

— Хайде да си лягаме — прошепна тя.

Хвърлих поглед през прозореца и отпих чай от фината чашка; ранното вечерно слънце блестеше в стъклата на автомобилите, които пъплеха по улицата под квартирата ми. Денят беше минал много добре.

Беше много напрегнат ден и животът ми като че ли бавно започваше да се връща към старото си русло.

Сутринта бяхме станали в пет и половина, за да мога да откарам Кати навреме в Лондон да се преоблече и да отиде на работа. Направих първата си тренировка от две седмици насам — не беше нещо сериозно, само лек джогинг, за да възстановя кръвообращението. Звънях на трудовите агенции и ги притеснявах. Подадох документи в няколко от фирмите, които бях видял да обявяват свободни работни места миналата седмица, и за пръв път се обадих на няколко стари връзки в банковия бизнес, за които имаше вероятност да ми помогнат. Успеех ли да оправя репутацията си с Асоциацията по ценните книжа, бъдещето ми определено ставаше светло.

Приятните ми размишления бяха прекъснати от зумера на домофона. Погледнах надолу и видях една полицейска кола, паркирана точно пред блока ми.

Натиснах бутона.

— Да?

— Полиция. Може ли са се качим?

Какво ли искаха? Спомних как Кати каза, че Пауел разпитвал за мен.

— Разбира се.

Натиснах бутона за външната врата, след което отворих и вратата на апартамента. Двамата униформени полицаи се качиха пеша и ме помолиха да ги придружа до участъка.

Помислих за момент, но не видях в това нищо лошо. Пък и бях любопитен да разбера какво ли е открил Пауел.

Качих се в колата им и потеглихме към полицейския участък — някъде около Ковънт Гардън. Опитах се да ги разговоря, но без много успех. И двамата се правеха, че не чуват. Това не беше добре.

Въведоха ме в участъка, а после в една стая за разпити, обзаведена само с една маса, четири стола и шкаф с отделения за документи. Седнах на един от столовете, отказах предложения ми чай и прекарах половин час в четене и препрочитане на ярко оцветените плакати по стените, призоваващи всички негодници, седящи на мястото ми, да заключват колите си и да не откъсват очи от ръчния си багаж.

Почувствах се виновен. Не знаех още в какво, но чувството определено не искаше да ме напусне.

Накрая вратата се отвори и Пауел влезе, последван от Джоунс. Сега беше на своя територия и се чувстваше много по-самоуверено, отколкото на срещата ни в „Де Джонг“. Седна срещу мен. Джоунс придърпа един стол, постави го до стената и седна с бележник в ръка.

Пауел се приведе напред и се втренчи в мен със стоманен поглед; не го отдели от лицето ми цяла минута. Започвах да изпитвам безпокойство. Това по никакъв начин не улесняваше нещата. Но и аз съумях да запазя външно спокойствие, с кръстосани крака и ръце, сплетени върху коленете.

— Да имате да ми кажете нещо, Мъри? — запита Пауел бързо и високо.

— За какво по-точно? — отвърнах аз, като се мъчех гласът ми да звучи непринудено. Беше малко нелепо да се преструвам, че съм свикнал да кисна в полицейските участъци всеки понеделник вечерта. Бях изнервен и Пауел го знаеше.