• Пожаловаться

Мари Франс: Куртоазни новели-ле

Здесь есть возможность читать онлайн «Мари Франс: Куртоазни новели-ле» весь текст электронной книги совершенно бесплатно (целиком полную версию). В некоторых случаях присутствует краткое содержание. год выпуска: 2012, ISBN: 978-619-152-127-2, издательство: Изток-Запад, категория: Европейская старинная литература / на болгарском языке. Описание произведения, (предисловие) а так же отзывы посетителей доступны на портале. Библиотека «Либ Кат» — LibCat.ru создана для любителей полистать хорошую книжку и предлагает широкий выбор жанров:

любовные романы фантастика и фэнтези приключения детективы и триллеры эротика документальные научные юмористические анекдоты о бизнесе проза детские сказки о религиии новинки православные старинные про компьютеры программирование на английском домоводство поэзия

Выбрав категорию по душе Вы сможете найти действительно стоящие книги и насладиться погружением в мир воображения, прочувствовать переживания героев или узнать для себя что-то новое, совершить внутреннее открытие. Подробная информация для ознакомления по текущему запросу представлена ниже:

Мари Франс Куртоазни новели-ле

Куртоазни новели-ле: краткое содержание, описание и аннотация

Предлагаем к чтению аннотацию, описание, краткое содержание или предисловие (зависит от того, что написал сам автор книги «Куртоазни новели-ле»). Если вы не нашли необходимую информацию о книге — напишите в комментариях, мы постараемся отыскать её.

Мари дьо Франс е първата френска писателка. Животът й за нас е пълна загадка. Името й — също, макар че опити за неговото разгадаване не липсват. Живяла е през втората половина на XII век и по всяка вероятност е пребивавала известно време в един от тогавашните духовни центрове — двора на английския крал Хенри II Плантагенет, управлявал страната цели 35 години (1154–1189). Основания за подобно предположение откриваме в нейното творчество. Към 1180 г. Мари адаптира от английски на френски в стихове сборник с езопови басни (общо 102 на брой), за чийто автор се смятал английският крал Алберт Велики (ум. 899). Най-вероятно е научила английски в самата Англия. В края на своята адаптация на въпросните басни Мари пише: „Името ми е Мари и съм от Франция.“ Посочването на страната, от която произлиза, има смисъл само в хипотезата, че говорещият се намира в чужбина. Впрочем твърдението „аз съм от Франция“ по онова време означава „аз съм от Ил дьо Франс“ — областта около Париж в централната част на Северна Франция. В пролога на своя сборник с куртоазни новели Мари заявява, че поднася творбата си като дар на доблестния крал, без да го назове. Коментаторите са единодушни: става дума за Хенри II Плантагенет. Последен аргумент в подкрепа на тезата за връзката на Мари с Англия: писателката дава заглавието на един от своите разкази ( ) на френски, на бретонски и на английски, а на друг (  — на английски и на френски). Така можем да посочим три културни ареала, с които Мари е свързана: родена в Ил дьо Франс (най-вероятно в Париж) живяла в Нормандия, писала в Лондон.

Мари Франс: другие книги автора


Кто написал Куртоазни новели-ле? Узнайте фамилию, как зовут автора книги и список всех его произведений по сериям.

Куртоазни новели-ле — читать онлайн бесплатно полную книгу (весь текст) целиком

Ниже представлен текст книги, разбитый по страницам. Система сохранения места последней прочитанной страницы, позволяет с удобством читать онлайн бесплатно книгу «Куртоазни новели-ле», без необходимости каждый раз заново искать на чём Вы остановились. Поставьте закладку, и сможете в любой момент перейти на страницу, на которой закончили чтение.

Шрифт:

Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Гижмар

Изпълва ме негодувание,
когато някое предание
не е разказано надлежно!
Сеньори, чуйте как прилежно
Мари предава свойте песни! [5]
Тя разказвачка е известна
и ред похвали заслужава!
Ако се някой отличава
с талант и си спечели слава,
завистниците не престават [10]
със клеветите си обидни.
Те като кучета ехидни
нахвърлят се на него злостно
да го ухапят смъртоносно.
Напук на клюки и закани, [15]
аз никога не ще престана
да върша съвестно, умело
започнатото вече дело.
Ще ви представя доста сбито
историите, от които [20]
бретонците сюжет са взели
за куртоазните новели.
Съгласно текста33, за встъпление
ще следва кратко изложение
на низ от епизоди славни, [25]
развили се в Бретан отдавна.
Бретанската земя34 тогава
в мир и война се управлява
от крал Хоел, за чест на трона.
Сред преданите му барони, [30]
прославили се в този двор,
бил и леонският35 сеньор
Оридиал. Той бил баща
на щерка с рядка красота,
наречена Ноган. Но имал [35]
баронът и свой син, на име
Гижмар: навред той бил признат
за най-красив и най-сърцат.
Гижмар порасъл, възмъжал,
баща му го във двора дал [40]
заветен дълг да изпълнява
пред своя крал. И той тогава
със преданост, с добри привички
спечелил любовта на всички.
Хоел младежа оценил, [45]
в сан рицарски го посветил
и го дарил за поощрение
с най-хубавото снаряжение.
Когато да напусне двора,
Гижмар пред дворцовите хора [50]
голяма щедрост проявил.
След туй, където и да бил,
във Лотарингия, в Анжу,
в Гаскония и в Поату,
или в Бургундия голяма, [55]
той всички убедил, че няма
друг рицар тъй красив и смел
и в битките така умел.
Ала Природата сгрешила
и го жестоко ощетила: [60]
безчувствен бил към любовта.
Не вярвам някъде в света
да е живяла хубавица
(омъжена или девица),
която леко любовта му [65]
отхвърлила би, стига само
галантност да е проявил.
Един ли път Гижмар е бил
задирян от жени прекрасни,
но той показвал безучастно, [70]
че му е чужда любовта.
За тази негова черта
той неведнъж бил укоряван.

… Обвеян със завидна слава,
синът във бащината къща [75]
при близките си се завръща.
Минава месец… Една вечер
той почва да се стяга вече
на лов да иде из гората.
Със пукването на зората [80]
попада страстният ловец
сам по следите на сърнец.
Викачи с кучета се втурват
подире му по стръмна урва,
Гижмар ги следва с лък в ръката, [85]
готов да пусне тетивата.
Сърна с рогата на елен
изскача от леса зелен,
със свойто малко и минава
пред погледа му… Вой надават [90]
копоите и настрана
се стрелва бялата сърна36.
Гижмар опъва лък умело,
улучва я в самото чело
и я поваля на земята, [95]
Ала след рикошет стрелата
пронизва на Гижмар бедрото.
От коня слиза той, защото
от раната безмерно страда,
залита за момент и пада [100]
върху поляната зелена,
където гърчи се ранена
сърната. Тя с човешки глас
говори му: — Уви, след час
аз ще умра заради тебе. [105]
Ала дано и твоят жребий
не бъде, рицарю, по-лек.
Дано да не намериш лек
за раната си: ни знахари,
ни корени, нито отвари [110]
дано не бъдат в състояние
безименното ти страдание
да спрат или да облекчат.
Ще дойде най-подир часът,
когато влюбена жена [115]
ще те спаси от таз злина37.
Заради теб тя ще изпита
любовни теглила, каквито
не са познати досега.
Но, рицарю, и ти така [120]
ще страдаш от любов по нея
и всички ще благоговеят
пред чудото на любовта ви.
Сега е ред да ме оставиш;
простено да ти е от мен! [125]
        От думите й поразен,
Гижмар се пита где и как
да търси цяр за своя крак,
защото инак ще умре.
Но той си знае най-добре, [130]
че не е срещал по земята
до днес красавица, която
сърцето му би запленила
и раната му изцерила.
Затуй с най-близките си хора [135]
той иска да си поговори
и праща тутакси слугата
да ги предизвести в гората.
А после с ризата си бърже
успява здраво да превърже [140]
окървавения си крак,
на коня си се качва пак
и през зелената дъбрава
Гижмар насочва се направо
към ширналата се лъка, [145]
достига до една река
и през тревите избуяли
добира се до морски залив;
там вижда кораб, който вече
подготвен е за рейс далечен [150]
и не след дълго ще отплава.
Величествено се развяват
копринените му платна,
а пък от външната страна
ни фуга виждаш, нито сглобка38 [155]
и всеки нит и всяка скобка
са от най-ценен абанос.
Върху високия му нос
блестят два свещника от злато,
с украса толкова богата, [160]
че струват цяло състояние.
Под тяхното очарование
Гижмар недоумява как
възможно е на този бряг
да акостира морски кораб. [165]
Навярно там си има хора
да пазят скъпия товар.
От коня свлича се Гижмар,
на кораба се качва трудно,
но колкото и да е чудно, [170]
от хора — никаква следа.
А във самата му среда
съглежда прелестно легло
(от чисто злато то било),
а за изящния му фриз [175]
кост слонова и кипарис
използвали — според канон
от времето на Соломон.
Това легло било застлано
с покривка от златотъкана [180]
коприна. Спалното бельо
в пари едва ли би могло
да бъде оценено точно.
Не бих могла да не посоча
възглавницата, на която [185]
ако си прислониш главата,
и скръб, и страх да изживееш,
не ще изобщо побелееш.
Гижмар, привлечен от леглото,
отпуска се съвсем, защото [190]
от болката се чувства смазан.
Когато става, се оказва,
че корабът морето пори,
и той не вижда що да стори,
как с тази рана да поеме [195]
на път в това приятно време39.
По всичко вече си личи,
че няма да се облекчи
теглото му; все по-жестоко
боли го раната дълбока. [200]
Горещо Богу40 той се моли
да го избави от неволи
и всячески да му помага.
След туй в леглото пак си ляга…
Преди да се смрачи небето, [205]
пристига във страна, където
за тегобата си Гижмар
най-сетне ще намери цяр.

На този край е господар
един владетел доста стар, [210]
а пък жена му — хем красива,
хем умна и благочестива.
Как ревност да не го разяжда!
У кой старик не се обажда
туй чувство, щом помисли само, [215]
че може да е с друг жена му.
Кой би могъл да си представи,
че без надзор ще я остави!41
Той за жена си отредил
градина, но я заградил [220]
владетелят от три страни
с високи мраморни стени,
с единствен изход към вълните,
но там през нощите и дните
пазач будувал без да мига. [225]
Дотам могло да се достига
със кораб само. В този кът
той наредил да построят
параклис и чудесна стая
(в света по-хубава не зная) [230]
и там държал да престоява
жена му, за да надзирава
как тя прекарва свойте дни.
Върху четирите стени
били картини окачени. [235]
На тях била изобразена
богинята на любовта
Венера как изгаря с яд
Овидиевия трактат
с рецепти срещу любовта42,
предупреждавайки света [240]
че те са вредни и измамни.
А таз богиня завеща ни
да пазим чувството свещено
и да му служим най-почтено,
че то на всичко устоява. [245]
Като в затвор там пребивава
на тоз ревнив старик жената.
Той бил вменил на дъщерята
на своята сестра (една
девойка, пълна с добрина) [250]
с жена му да стои, когато
той обикалял из страната.
В туй време никой нямал право
оградата да преминава.
Ключа за портата държал [255]
един свещеник побелял,
защото като мъж не ставал.
Той в тайнствата я посвещавал,
разлиствал всеки ден псалтира
и яденето й сервирал. [260]
Веднъж, след обедния сън,
съпругата била навън
и из градината зелена
разхождала се, придружена
от племенницата красива. [265]
В морето взрени, те откриват,
че кораб носи се към тях,
съпругата я хваща страх,
понечва даже да избяга,
ала девойката веднага [270]
я спира и я убеждава
да продължат и тя склонява.
Така, разхождайки се, двете
достигат пристана, където
току-що корабът е спрял. [275]
Девойката палто и шал
набързо от гърба си снема
и без да губи много време,
се качва на дошлия кораб,
но там не вижда други хора [280]
освен един младеж заспал,
съвсем отпуснат, пребледнял43.
— Горкичкият! Умрял е явно —
си казва тя и незабавно
при господарката се връща, [285]
долага й, а тя отвръща:
— Държа да ида там и аз…
Ако той мъртъв е, тогаз
свещеника ще призовем
и тука ще го погребем [290]
по нашенски. В противен случай,
от него лично ще научим
как сполетяло го е злото.
        Когато стигат до леглото,
така пленена е жената [295]
на рицаря от красотата,
че вече толкова нещастна
се чувства и скърби безгласно
за младостта опропастена.
Разстроена и натъжена, [300]
с ръка гръдта му тя допира
и забелязва, че пулсира
с нормални удари сърцето…
Той е все още жив! И ето,
че мигом рицарят унил [305]
събужда се и поздрав мил
отправя с радост към жената,
разбрал, че скоро на земята
ще стъпи неговият крак.
А тя със погледа си благ [310]
отвръща на учтивостта му
и дръзва да попита само:
— Отде сте? Лов или война
ви води в нашата страна,
младежо? — Не, нищо подобно… [315]
Ще ви разкажа най-подробно
за случилото се със мен.
В Бретан, госпожо, съм роден…
Отидох днес на лов в гората
сърна ударих, но стрелата, [320]
за жалост, взе, че рикошира
във моето бедро и мира
не дава ми таз рана люта.
А пък сърната, едва чуто,
прокле ме в сетния си час [325]
да не намеря нивга аз
лек за ужасната злина,
дордето някоя жена
не дойде да ме изцери.
Напуснах гъстите гори, [330]
видях в пристанището кораб,
мъчително се качих горе
и той потегли, без да знам
в каква посока. Тука сам
на руля няма да се справя, [335]
затуй към вас молба отправям,
госпожо, милост проявете
и в таз беда ми помогнете.
        А дамата в ответ му рекла:
— На помощ бих ви се притекла, [340]
сеньор, ала над всичко тук
господства моят стар съпруг,
ревнивец, който под надзор
в градината като в затвор
държи ме. Изходът е пазен [345]
от изключително омразен
свещеник (триж да е проклет!).
Аз може с месеци наред
там да стоя, с години даже,
ако свещеникът не каже, [350]
че разрешава ми да мина
извън проклетата градина.
Тук непрекъснато съм с тая
девойка, но си имам стая
с параклис за богослужение [355]
и ви отправям предложение
да ви дадем подслон при нас,
за да се грижим тъй за вас,
че да не е далеч денят,
когато пак ще сте на път. [360]
        Гижмар с признателност приема
да бъде с тях известно време
и те подават му ръка,
за да се вдигне на крака.
След туй го в стаята отвеждат [365]
и тъй нещата пренареждат,
че той да легне на леглото
на племенницата, защото
е отделено чрез преграда.
За госта, който още страда, [370]
вода във златен съд наливат,
чевръсто раната промиват
и я превързват с ленен плат.
Разбира той, че в този свят
не би могъл да се надява [375]
на всеотдайност чак такава.
Така си мисли и когато
вечеря дават му богата,
а раната като че ли
съвсем престава да боли. [380]
Но друга рана той усеща,
защото дамата с гореща
любов го тъй възпламенява,
че гостът още продължава
да страда, но от нова язва. [385]
На племенницата той казва,
че на очите му сън тегне
и че желае да си легне.
Тя го оставя и отива
при господарката красива, [390]
в която, както и в Гижмар,
гори любовният пожар.

Гижмар, останал сам в кревата,
си мисли с трепет във душата:
„Какво ли ми е причинило [395]
това невиждано горнило?
Та мене ме очаква тлен,
ако не бъда изцерен
от дамата. Какво да сторя?
Ще ида с нея да говоря, [400]
защото моето спасение
от нейното благоволение
зависи. Ако с тон надменен
се отнесе тя спрямо мене,
тогава ще умра от мъка, [405]
ще излинея като в пъкъл“.
        Но след една въздишка тежка
той казва си, че ще е грешка,
ако отиде да я моли…
Защо сам своите неволи [410]
не се опита да надмогне?
Кой чужд човек ще му помогне?
Кошмарна нощ изкарва той
без лъч надежда, без покой;
безспир му се въртят в главата [415]
чертите фини на жената:
изящната уста, косите,
лицето, огънят в очите…
Дори нарича я „любима“.
Да знаеше, че в нея има [420]
подобни чувства и че тя
е в мрежите на любовта
заради него, вероятно
по-поносима и приятна
била би неговата болка. [425]
Но как да разбере доколко
и дамата по него страда?
А тя, отпаднала, с досада
посреща слънцето изгряло,
след като никак не е спала. [430]
Като я гледа как примира
девойката сама разбира,
че на съпругата сърцето
е в плен на чувството, което
не дава ни сън, ни покой. [435]
Дали пък влюбен е и той?
Щом дамата благочестива
на църква сутринта отива,
девойката си наумява
да види с рицаря що става [440]
и до леглото му присяда.
Той се показва изненадан,
че е самичка, и я пита,
въздишайки с тъга нескрита:
— А дамата, девойко мила, [445]
защо така бе подранила?
        А тя отвръща му: — Сеньор,
поне за мене няма спор,
че в нея влюбен сте и вие.
Защо е нужно да се крие, [450]
че ви привлича тази дама?
Щом любовта ви е голяма
и двамата сте тъй красиви,
полага се да сте щастливи.
        Той мигом си признава: — Да, [455]
така съм влюбен, че беда
туй чувство ще ми довлече,
ако не ми се притече
на помощ някой… Ах, бъдете
така добра и ми кажете [460]
как да постъпя в любовта,
за да избегна гибелта.
        Тя бърза да му отговори,
че и за двамата ще стори
каквото случаят налага44. [465]

След литургията веднага
жената иска да отиде
във стаята си, за да види
как чувства се младежът мил,
с любов сърцето й ранил. [470]
Девойката, щом я съглежда,
повиква я и я отвежда
при рицаря: пред него тя
да си разкрие любовта.
Учтиво те се поздравяват, [475]
но вътрешно се притесняват…
„Как тъй аз, рицар непознат,
ще кажа, че съм кандидат
за любовта й! Няма как
да не ме вземат за глупак… [480]
Ще ми рекат да си отивам“.
Щом някой болката си скрива,
как би могъл да има вяра,
че няма туй да му докара
и по-голямо зло дори? [485]
Отвътре раната гори,
щом любовта ни е ранила:
природата ни е дарила
със болест страшно упорита.
Едни за нищо не я считат, [490]
играят с нея като с малка
и проста детска залъгалка,
от цвят на цвят фриволно тичат
и с лаври евтини се кичат.
Не е туй любовта мечтана, [495]
а само фалш, разврат, измяна.
За истинска любов ти можеш
и ум, и съвест да заложиш.
Гижмар е влюбен и той знае,
че от подкрепа се нуждае, [500]
ала не му ли провърви,
ще трябва да се примири:
да се прости със любовта.
Все пак той има смелостта
да каже: — От любов по вас, [505]
госпожо, ще издъхна аз.
На любовта ви се надявам
и мисля, че не заслужавам
да ме отблъснете. — Ах, драги, —
отвръща тя с усмивка блага, — [510]
поставяте ме в положение
едно прибързано решение
сега да взема. Не, не мога.
— Госпожо, моля ви, за Бога,
към мене милост проявете [515]
и за словата ми простете.
Знам, че щом лека е жената,
за да си повиши цената,
тя не приема отведнъж
закачките на някой мъж: [520]
да не си той въобразява,
че лесно тя му се отдава.
Ала ако достойна тя е
и кандидата възжелае,
на любовта му ще откликне [525]
и искрено ще го обикне:
ще оценят — и той, и тя —
насладите на любовта.
Когато се обичат двама,
от много думи нужда няма. [530]
        А дамата туй чака само:
уверена в искреността му,
целувка в отговор му дава.
Какво ли друго им остава
освен в любов да се забравят, [535]
тъй както влюбените правят,
когато много се обичат!
Една година тъй изтича…
Но всичко има край, защото
върти Фортуна колелото45, [540]
едни издига, други сваля,
ту нещо прави, ту разваля,
и на любовната им тайна
тя слага край… В едно омайно,
ала фатално утро лятно, [545]
обхваната от неприятно
предчувствие, тя го целува
и казва: — Много се страхувам,
че може тук да ви открият,
любими, и да ви убият. [550]
Ужасно ще е да умрете.
Ако пък жив се отървете,
навярно в ново увлечение
потърсил бихте утешение,
забравяйки за мойта болка. [555]
— Госпожо, знаете ли колко
обидно е това за мен?
Дано не видя хубав ден,
ако за миг помисля само
любов да имам с друга дама. [560]
— Но трябва да ме уверите,
като си ризата свалите, —
му казва тя. — Ще вържа аз
здрав възел в долната й част.
Ако един ден млада дама [565]
развърже го, с любов голяма
дарете я!… Ще го приема…46
        За миг той ризата си снема,
и тя завързва я така,
че никоя жена с ръка [570]
не би могла да я развърже,
а после му я връща бърже.
На свой ред и Гижмар желае
да види предана ли тя е,
на кръста й коланче слага, [575]
с токата леко го пристяга
и казва й, че би я дал
на този, който би успял
с ръка да й свали токата…
След всичко туй със плам в душата [580]
целува я ощастливен.
За жалост тъкмо този ден
един слуга на господаря
внезапно в стаята ги сваря,
владетеля предупреждава, [585]
а той все още дотогава
по-неприятна новина
за собствената си жена
не бил дочул. Съпругът взима
от близките си хора трима [590]
и с тях до стаята отива,
с взлом влизат вътре и откриват
любовника. Обзет от бяс,
той заповяда им завчас
да го убият. Но Гижмар [595]
не трепва пред съпруга стар,
докопва прът голям от бор,
използван явно за простор,
та ако някой му посегне,
от удара да не убегне. [600]
Взрян в него, старият съпруг
го пита как е влязъл тук,
какъв е, по каква причина
той е попаднал в таз градина.
Гижмар разказва как тъй става, [605]
че дамата го приютява,
как със стрела ранил сърната,
как тя предсказва му съдбата
и как дотук на кораб стига.
Съпругът слуша, без да мига, [610]
но може ли да хване вяра?
Ако е тъй, той ще накара
Гижмар веднага да отидат
на място кораба да видят,
разчитайки на госта дните [615]
да свършат скоро сред вълните.
Така и правят: там пристигат,
на кораба младежа вдигат,
на борда стъпва той и ето,
че се понася през морето [620]
към своя роден край. Обаче
съвсем покрусен е и плаче,
че неговата мила дама,
уви, на кораба я няма,
и към Всевишния отправя [625]
молитва да не го оставя
да стигне жив до своя бряг,
ако не отреди му пак
да види своята любима.
Обзет от горест несравнима, [630]
той стига пристана, отдето
е тръгнал с кораб през морето.
Там слиза и поема пеш,
но вижда, че един младеж
е яхнал хубав кон и води [635]
друг кон от най-добра порода.
Гижмар го тутакси познава
и го по име назовава,
а момъкът обръща взор,
съглежда своя млад сеньор, [640]
когото търси, и веднага
жребеца на Гижмар предлага
и тръгват двамата на път
в дома си да се приберат.
Там всички хора (млади, стари; [645]
и родственици, и другари)
се радват, че се е завърнал.
Но гледайки го все посърнал,
те му подхвърлят, че е време
съпруга вече да си вземе, [650]
а той със мъка на душата
отвръща им: — Бих взел жената,
която възела развърже
на ризата ми. — Много бърже
узнават в цялата страна [655]
вестта, но никоя жена
да го развърже не успява.

А с дамата какво ли става?
Затваря я мъжът ревнив
в един донжон от мрамор сив [660]
и там тя ден и нощ въздиша
и страда… Как да се опише
едно безименно мъчение,
което трае в продължение
на повече от две лета! [665]
Как тя да заглуши скръбта
и онзи непреодолим
копнеж по рицаря любим!
„Гижмар, защо така зловеща
оказа се онази среща? [670]
Тъгата ми е тъй голяма,
че предпочитам да ме няма
на този свят. Прости ми, Боже,
че бих избягала, да можех,
за да потъна там, където, [675]
уви, погълна го морето“.
        Тя до вратата приближава,
не вижда нито ключ, ни брава,
и без изобщо да се спира,
чак до морето се добира, [680]
където веят се платната
на кораб, който за скалата
привързан е с въжета здрави.
Там иска тя да се удави,
подтиквана от мисълта, [685]
че тук намерил е смъртта
Гижмар. На кораба се качва
и прави няколко разкрача,
треперейки, но без да спре
да мисли, че е най-добре [690]
в морето да потърси мир…
През морската безкрайна шир,
поел курс към Бретан далечен,
се носи корабът й вече.
В зори той стига замък чуден, [695]
където е отдавна буден
сеньор Мериадук, защото
повел е той война жестока
със свой съсед. Но щом надниква
и вижда кораб, той извиква [700]
на шамбелана си да идат
на кораба. И що да видят:
красива дама — и те в нея
се вглеждат като в дивна фея.
Безкрайно радостен изглежда [705]
Мериадук. Щом той отвежда
красавицата в крепостта,
го осенява мисълта,
че е от знатен род… Такава
безумна страст го завладява, [710]
каквато в този свят едва ли
могла би друга да запали.
Тогава с дамата красива
при своята сестра отива
и я на нея поверява. [715]
Сестрата щедро надарява
дошлата в замъка й дама
и й оказва чест голяма,
но тя е все тъй натъжена.
Мериадук, с душа ранена [720]
и от любовен плам обзета,
разкрива що му е в сърцето,
но си остава неразбран.
А тя дарения колан
показва му, като се врича, [725]
че никой друг не ще обича
освен мъжа, който успее
токата й да разкопчее.
Той казва й, обзет от яд:
— Един млад рицар в този град, [730]
със вързана на възел риза,
понякога, като излиза
сред хората, твърди, че няма
да вземе за съпруга дама,
която не успее бърже, [735]
без нож, тоз възел да развърже.
Да не е вързан той от вас?
        При тези думи тя в несвяст
изпада и напред залитва.
Той я прихваща и опитва [740]
с ръка токата да отвори,
но не сполучва да го стори.
Мнозина други научават
за случая, но не успяват,
уви, да й свалят токата. [745]

Най-сетне идва ден, когато
Мериадук организира
турнир със цел да ликвидира
ненавистния си съсед.
Той кани рицари безчет, [750]
но най разчита на Гижмар,
неустрашим приятел стар,
защото, ако се наложи,
той само с меча си ще може
победа в боя да спечели, [755]
подкрепян от стотина смели
и силни рицари най-лични,
калени в боеве епични.

След като с почести безчет
Гижмар е в замъка приет, [760]
Мериадук го нагостява,
след туй сестра си призовава
да дойде с тази, по която
весден копнее му душата.
В премени чудни, за ръка [765]
се хващат двете и така
те влизат в празничната зала.
А дамата, печална, вяла,
щом името Гижмар дочува,
се тряска, мисли, че сънува, [770]
изпада на часа в несвяст.
Сестра му спуска се тогаз
и хваща я… Гижмар се взира
в лицето й, дъхът му спира
и сам се чуди и се мае: [775]
— Аз луд ли съм? Нима това е
любимата ми, тази, дето
навеки ми плени сърцето
и всеотдайно ме обича?
Не, не, жените си приличат… [780]
Греша навярно, няма как
тя да е тука. И все пак
това е моята изгора
и трябва с нея да говоря.
        До нея той се приближава, [785]
целува я, но не посмява
да издаде дори и звук.
Поглежда ги Мериадук
озадачено, след това
изрича, кимвайки с глава: [790]
— Сеньор Гижмар, дали ще може
сестра ми възела тъй сложен
на ризата ви да развърже?
        Гижмар не възразява: бърже
донасят ризата. Тогава [795]
той на девойката я дава,
опитва тя безрезултатно
и връща ризата обратно.
А дамата е тъй смутена,
дордето гледа тази сцена, [800]
защото възела познава,
ала се много притеснява
да не се тайната разкрие.
— Госпожо, а защо и вие
не пробвате се на свой ред? — [805]
й казва, от тъга обзет,
Мериадук… Не е хич мъчно
това за нея и тя сръчно
развързва го. Най-изумен
е рицарят във тоз момент: [810]
— Нима сте моята любима? —
възкликва той, но още има
невяра в неговия глас. —
Ако е истина, тогаз
ще трябва да ме уверите, [815]
госпожо, като разрешите
да проверя какъв колан
пристяга кръшния ви стан,
как е токата закопчана.
        С ръка напипва той колана [820]
и вън от всякакво съмнение
й казва: — Чудно приключение
събра ни и то точно тук.
Как тъй сте у Мериадук?
        Разказва му подробно тя [825]
за мъките, за горестта,
за всичко, що е преживяла,
как от затвора е успяла
да се измъкне, та вълните
да я избавят от тъгите, [830]
как после с кораб през морето
е стигнала дотам, където
Мериадук я бил открил,
как той обикнал я, как бил
готов на всичко, стига само [835]
тя да приеме любовта му…
Гижмар разбира, че сега
не е моментът за тъга
и колебание: той става
и горд, пред всички заявява, [840]
с нескрита радост във душата:
— Сеньори, ето я жената,
която толкова обичам.
Мериадук, пред вас се вричам
да служа тук две-три години, [845]
ако склоните да замине
и моята любима с мен.
Мериадук е възмутен:
— Войната беше тежко бреме,
но туй, що искаш ти от мене, [850]
е още по-неприемливо.
На карта слагам всичко живо,
но дамата ще бъде моя
дори със риск да падна в боя.

        На рицарите си веднага [855]
Гижмар нарежда да се стягат
за път. Пред нищо се не спират
участвалите във турнира:
те искат с него да вървят
и до един му се кълнят [860]
във вярност… Още тази вечер
Гижмар бил с хората си вече
при рицаря, срещу когото
Мериадук за бой се готвел.
Решен на всякаква цена [865]
да му помогне в таз война,
Гижмар потеглил призори
със свойте конници добри
в галоп към крепостта, в която
Мериадук държал войската, [870]
готов за идното сражение.
При първото си нападение
Гижмар, уви, се провалил,
понеже замъкът здрав бил.
Тогаз обсада предприел [875]
и не след дълго той довел
до недоимък и до глад
живеещите в този град.
Щом и Мериадук убил,
без да се бави, той решил [880]
да тръгне с радост несравнима
на път със своята любима47.

По този разказ за Гижмар
днес песен пеят млад и стар:
ту с нежна арфа си пригласят, [885]
ту звън на рота48 ги унася.

Екитан

Читать дальше

Шрифт:

Сбросить

Интервал:

Закладка:

Сделать

Похожие книги на «Куртоазни новели-ле»

Представляем Вашему вниманию похожие книги на «Куртоазни новели-ле» списком для выбора. Мы отобрали схожую по названию и смыслу литературу в надежде предоставить читателям больше вариантов отыскать новые, интересные, ещё не прочитанные произведения.


Отзывы о книге «Куртоазни новели-ле»

Обсуждение, отзывы о книге «Куртоазни новели-ле» и просто собственные мнения читателей. Оставьте ваши комментарии, напишите, что Вы думаете о произведении, его смысле или главных героях. Укажите что конкретно понравилось, а что нет, и почему Вы так считаете.