Мари Франс - Куртоазни новели-ле

В куртоазната поезия чувствата са възвишени, но не навлизат в отвъдното, не се подхранват от вълшебства и свръхестествени сили. Напротив, разказите на Мари ни потапят в тайнствената атмосфера на т.нар. „Бретанска материя“ — келтски митове и легенди, разпространявани във Великобритания (Шотландия, Уелс и Корнуел) и в Арморика. В „Британската материя“ приказното, келтският Друг свят са на всяка крачка. Макар че стеснява значително мястото на чудната реалност, Мари я вмъква в повечето от своите „ле“. По това те приличат на артуровския роман. Второто сходство с него е по линия на приключението. И при Мари, и в рицарските романи то е крайъгълният камък на фабулата. Следва да отбележим обаче и някои различия. Интригата на новелата — „ле“ е изградена около едно-единствено приключение, докато в романа героят бива увлечен в поредица от приключения. Тяхната многочисленост обикновено се подрежда в градация, с която измерваме изминатия път към съвършенство. Друга разлика: в куртоазната новела — „ле“ не героят търси приключение, а приключението навлиза неочаквано в живота му 15 15 Типични „ле“ в това отношение са Гижмар , Ланвал , Елидюк . . В известен смисъл до съдбоносната среща той е инертен. Героят на артуровския роман сам търси приключения. Повечето от героите на Мари са рицари, но нито един от тях не е странстващ. При тях приключението е въпрос на съдба, за героите на рицарския роман то е въпрос на избор.

Разбира се, най-видимата разлика между куртоазната новела — „ле“ и рицарския роман е количествена. Едно „ле“ се простира върху няколкостотин стиха, един роман — върху няколко хиляди. Така стигаме до главната жанрова особеност на новелата — „ле“: тя е кратък разказ. Повествованието на Мари се отличава по своя лаконизъм. Липсват дълги описания 16 16 Докато описанията изобилстват в романите. Техен предмет са най-вече физическата красота на героинята (и в по-малка степен на героя), луксозни вещи, необикновени явления. Мари описва със същата естетическа ориентация, но кратко. , както и авторови намеси в разказа, типични за повечето романи. Що се отнася до отвъдното и неговите обитатели (феи, приказни същества, които променят външния си вид], до фантастични мотиви от фолклорната традиция, Мари ги използва, но не ги обяснява. Подобна трактовка предполага среда, в която никой не се учудва на чудната реалност 17 17 Цветан Тодоров определя фантастичното, изхождайки от учудването и колебанието на читателя, изправен пред необяснимо явление (вж. книгата му Въведение във фантастичната литература , изд. „Сема РШ“, София, 2009). В този смисъл средновековната чудна реалност не е фантастично. . И наистина, в допира си с отвъдното и приказното героите запазват обичайните си мисли и реакции. В известна степен и съвременниците на Мари споделят същото свойско отношение към Другия свят. „Който не вярва във феи, няма да ги види“, пише големият изследовател на рицарския роман Жан Фрапие. В същото време обаче не бива да си затваряме очите пред факта, че за образованата публика от онова време новелите на Мари са не памет за стари случки, а съвременна литература. Още тогава съществува реална дистанция между мирогледа на героите на Мари и мирогледа на публиката. Когато слушала или четяла за любовта между фея и рицар от двора на Артур ( Ланвал ), между дама, нещастна в брака, и принц от Другия свят ( Йонек ), за седмичната метаморфоза на порядъчен човек във върколак (Бисклавре), за призрачен кораб без екипаж, който тръгва сам и стига на точното място, за говореща кошута (Гижмар) и т.н., публиката чувствала, най-малкото интуитивно, че тези явления не следва да се приемат буквално, че в тях е вложен символичен смисъл.

На фона на алегорията, която векове наред е определяла начина на означаване в християнската литература, символът е нововъведение, похват в куртоазните романи и новели от втората половина на XII в. По принцип алегорията върви ръка за ръка с алегорезата, тоест със своето обяснение. А то е насочено към един-единствен смисъл. В повечето случаи този смисъл е условен, без органическа връзка между означаваното и означаващото. Но тежи, защото е наложен от авторитет: библейски текст, църковен отец или сановник, религиозен водач. Думата „автор“ е сродна с auctoritas — „власт“, „авторитет“. Писателите, предпочитащи простонародния език пред латинския, не са признавани за автори — и не се смятали за такива. Наричали се „разказвачи“ (conteurs). Понятието е почти синоним на „аматьор“, на „непрофесионален писател“ и допуска свобода в смислообразуването, плод на свободно боравене с материята. Така се ражда символът: нови връзки между означаемо и означаващо, произтичащи от природата на описваното явление, без обаче да бъдат строго кодифицирани. Алегорията е многословна. Символът предполага лаконизъм, недоизказаност, в които е вложена и неговата полисемия. Така литературата очертава територия на свободната интерпретация. Мари дьо Франс го е разбрала отлично. Колкото по-малко обяснява тя чудната реалност, толкова по-плътни и дълбоки стават символите в нейните разкази.