lovech - Kolekcionerat na tatuirovki

О, имаше някои близки приятели, роднини, любими жени. Съпругата му, вече бивша.

Том, болногледачът му.

Амелия Сакс, разбира се.

Вторият мъж, който бе умрял преди няколко дни, в известен смисъл му беше по-близък от всички други по една причина: той предизвикваше Райм както никой друг, принуждаваше го да преминава границите на собствения си ум, да предвижда, да планира и да си задава въпроси. Принуди го и да се бори за живота си - защото едва не го уби.

Часовникаря бе най-интересният престъпник, когото беше срещал. Човек с много лица, Ричард Логан беше наемен убиец, но организираше и всякакви други престъпления, от терорис­тични атаки до грабежи. Работеше за всеки, готов да му плати тлъста сума - стига, разбира се, поръчката да съдържа достатьчно предизвикателство. А това бе същият критерий, според който Райм решаваше дали да поеме или не даден случай като консултиращ криминалист.

Часовникаря бе един от малкото престъпници, способни да го надхитрят. И въпреки че Райм най-накрая успя да заложи ка­пан, с който да вкара Логан в затвора, споменът от няколкото неуспешни опита преди това още болеше. И дори когато успе­еха да го спрат, Часовникаря някак съумяваше да създаде хаос. В един случай, когато Райм осуети убийството на висш мекси­кански полицай, разследващ наркокартелите, Логан предизви­ка международен инцидент (накрая бе решено случаят да бъде потулен, сякаш опитът за покушение никога не се е състоял).

Сега обаче Часовникаря вече го нямаше.

Беше умрял в затвора - но не убит от друг затворник или са­моубил се, както си помисли Райм, когато чу новината. Не, при­чината за смъртта бе съвсем банална - обикновен инфаркт, ма­кар и масивен. Лекарят, с когото говори вчера, обясни, че дори да бяха успели да го съживят, престъпникът щеше да остане с трайно и тежко мозъчно увреждане. Въпреки че медиците не използваха изрази като „смъртта му бе избавление“, тонът му остави такова впечатление у криминалиста.

Темпераментният ноемврийски вятър внезапно разтресе стъклата. Райм седеше в приемния салон на къщата - място­то, където се чувстваше най-комфортно. Първоначално проек­тирано като гостна във викториански стил, сега помещението бе изцяло екипирано като лаборатория по криминалистика, с безупречно чисти плотове за изследване на улики, компютри и монитори с висока разделителна способност, стативи с инстру­менти, сложна апаратура, като ламинарни боксове за работа с газове, камери за проявяване на латентни пръстови отпечатъци, микроскопи (оптични и електронен) и по средата - газов хроматограф с масспектрометър, тежката артилерия на кримино­логията.

Всеки малък или дори средно голям полицейски участък в страната можеше да завижда за тази екипировка, струваща милиони. И всичко бе платено лично от Райм. Обезщетението за злополуката по време на един оглед на местопрестъпление, която го направи инвалид за цял живот, беше доста щедра; та­кива бяха и хонорарите, които вземаше от Нюйоркското поли­цейско управление и другите правоохранителни агенции, които използваха услугите му. (От време на време получаваше дохо­доносни оферти и от други организации, като предложения за заснемането на телевизионни предавания въз основа на негови разследвания. „Мъжът в количката“ бе едно от предложените заглавия. Друго беше „Разумът на Райм“. Отговорът му „Абе, тия луди ли са?“ бе преведен на кинаджиите от Том така: „Гос­подин Райм благодари за проявения интерес, но за съжаление в момента има твърде много ангажименти, за да предприеме такова начинание.“)

Райм се завъртя с количката и погледна фино изработения, красив джобен часовник, поставен на стойка върху полицата над камината. „Бреге“ - подарък от самия Часовникар.

Скръбта му бе комплекс от емоции и отразяваше двете гледни точки за смъртта, за които си мислеше. Със сигурност имаше аналитични - криминалистични - причини тази загуба да го тревожи. Сега нямаше да е в състояние да се порови в мозъка на престъпника, както му се искаше. Както подсказва­ше прякорът му, Логан беше вманиачен по времето и устрой­ствата за измерването му (дори сам сглобяваше часовници) и затова планираше ударите си с педантична точност. Още от първия път, когато пътищата им се пресякоха, Райм се възхи­щаваше на начина, по който работеше умът на Часовникаря. Дори се надяваше убиецът да се съгласи на среща в затвора, за да поговорят за сложните като шахматни партии престъпле­ния, които бе планирал.