lovech - Zaslepyavashtiyat noj

И изведнъж подът изчезна. Зеленият луксин, който задържаше Гавин, просто изчезна при следващата му стъпка и след миг се преобразува около него, стегна го като желязо.

Но Гавин не беше безпомощен.

Повечето притеглящи бяха свикнали да притеглят от дланите си, като изтеклото се оформяше при китките или върховете на пръстите. Но човек не е длъжен винаги да прави като другите, нали?

Гавин разцепи кожата по раменете и ръцете си и хвърли червено и подчервено в луксина, който го държеше в плен. Той засъска и запуши и Гавин насмалко да се измъкне, но зеленото веднага се преобразува отново. Гавин хвърли всичко в него, крещеше и цепеше кожата по ръцете и гърдите си, по краката, и изливаше огън в прангите си.

Най-сетне се освободи, олюля се и вдигна ръце към бога, за да притегли жълто острие през мозъка му. Хвърли в това цялата неимоверна сила на волята си… и нищо.

Зяпна ръцете си. Никакъв луксин. Какво ставаше, по дяволите?

Никакво жълто.

Зеленото се изстреля нагоре по краката му и го задържа в плен за миг. Едва тогава Гавин видя грешката си. Атират беше сътворил мехур около целия връх на кулата. Прозрачен зелен мехур. Леща, която спираше всеки достъпен за Гавин цвят.

Но никоя леща не е съвършена, а Гавин не се канеше да се предаде и да умре. Притегли в себе си подчервено, но от това зеленото около ръцете му само задимя и луксинът отново израсна толкова бързо, колкото гореше. Притеглянето през леща бе като дишане през тръстика, която е твърде дълга, твърде тънка.

Гавин беше твърде слаб.

— Какво е усещането, Гавин Гайл? Да си смъртен, искам да кажа. Обкръжен от светлина и все пак безпомощен?

Гавин Гайл. Не че това имаше значение сега, но Дервани не го беше познал. Фелия Гайл се бе опитала да убие човек, който не беше заплаха… и тъй като се бе провалила, сега той беше заплаха.

Насмешливата усмивка на Гавин като че ли подразни новия бог.

— Мислех, че си умрял — рече той. Беше видял Кип отзад. Може би момчето щеше да успее да направи нещо, ако Гавин задържеше вниманието на Атират.

— За малко. Събрахме се неколцина. Притеглящи, оцелели от войната, но бяхме толкова пострадали, че вие щяхте да ни принудите да се самоубием. Бяхте взели каквото ви трябва от нас. Не искахме да умрем по ваша заповед. Затова се научихме да се пресъздаваме със светлина. Изгорените, наранените, осакатените. Станахме нови. Защото светлината не може да бъде окована, Гавин Гайл.

— Как си… — понечи да попита Гавин. Кип пълзеше на четири крака точно зад трона, който бе избуял за Атират.

— Имам само един въпрос, Гавин Гайл — каза Атират. — Жената ли искаш да те убие, или момчето?

Кип замръзна.

— Татко… Не мога да помръдна.

— Гавин — каза Карис, стиснала зъби. Имаше сълзи в очите ѝ и тя се бореше със зеления луксин, стегнал тялото ѝ. — Не м-мога… не м-мога…

— Да стрелям ли? — попита напрегнато Хезик.

— Да стреляме означава да ги убием всичките, идиот с идиот! — извика Котурната.

— Не можем да ги спасим! Това е единственият ни шанс. Онова там е бог!

Командир Железни пренебрегна и двамата. Думи, които мислеше, че е забравил, излязоха неканени от устните му:

— Всемогъщи Оролам, дарителю на светлина, виж ме сега, чуй моя плач. В часа на моя мрак аз пристъпвам към трона ти. — Виждаше се да изрича думите все едно, че се гледаше отстрани. Не беше отправял молитвата на преклонение от тринайсетгодишен. Усещаше гърдите си празни. Виждаше майка си, как умира. — Господарю на Светлината, виж…

Внезапна мисъл прекъсна молитвата му и той каза на Хезик:

— Една резка нагоре, две вдясно.

— Сър, прицелил съм се точно…

— Действай! — извика Железни.

Три изщраквания, докато Хезик изместваше оръдието към заповяданите резки.

Железни взе димящата факла и сам запали фитила.

Грохотът изпълни батареята. Железни бе готов да се закълне, че всички броят секундите.

— Жалко, че не можеш да знаеш какво е, Гавин — каза богът. — Мога да почувствам всяко живо, растящо нещо на света. И сетивата ми се разширяват, секунда след секунда.

Атират говореше като пиян, но въпреки това Кип не можеше да се движи. Мускулите му се огъваха и стягаха по негова заповед, но самите му кости бяха задържани на място. За малко да успее. За малко да спаси всички. Кип Замалкото.

Хиляда и едно.

Атират завъртя рамене. Засмя се.

— Вашите приятели? Не разбират ли, че топузът по-вероятно ще убие вас, отколкото мен? Би трябвало почти да позволя да падне, просто за да видим. — Вдигна ръце все едно проследяваше желязното кълбо през самия въздух.