lovech - Algoritam

— Не е вярно! — отвърна Озбърн. — Не искам Алекс да бъде убит. Не искам никой да пострада.

— Кажи ми тогава. Убеди ме.

Озбърн впери поглед надолу. След малко промълви:

— Преди няколко месеца…

— Не гледай надолу. Искам да ти виждам очите.

Озбърн се обърна към него, лицето му се кривеше от страх и ярост.

Точно така, глупако. Усещаш ли го? Закачен си към човешки детектор на лъжата.

— Преди няколко месеца, тъкмо си тръгвах от офиса една вечер, и един мъж ме причака до колата. Извика ме по име: «Дейвид — каза той. — Радвам се да те видя». Но аз нямах представа кой е. Подаде ми един кафяв плик. Каза, че имал нещо, за което не искал никой друг да разбере. Че може да се погрижи никой друг да не разбере.

— Какво имаше в плика?

Настъпи дълга пауза. Озбърн облиза устни и рече:

— Снимки.

— Снимки на какво?

— Снимки от Тайланд.

Добре, така ставаше. Картинката започна да се изяснява. Някой научава за «Обсидиан». Засега не беше важно как; Бен знаеше от разговора си с Алекс, че има много възможности. Някой иска да заличи изобретението. Кои са основните възли, които трябва да се ударят? Изобретателят, адвокатът, спецът по патентите. Патентното ведомство. Патентната база данни. Адвокатската фирма.

— Какво искаха от теб? — попита Бен.

— Искаха да разберат как могат да се отърват от «Обсидиан». Казах им, че не могат, беше вкаран в правителствената система за регистрация на патенти, за бога, но те отговориха, че това не ги притеснява. Как можели да се отърват от него в «Съливан, Грийнуолд»? Искаха да знаят как работи нашата компютърна система, пароли, бекъпи, всичко.

— И ти им каза.

— Трябваше.

Връзваше се. Знаеха от молбата, че Алекс се занимава с патента. Но за информацията, която им трябваше, за да са сигурни, че изобретението ще изчезне, имаха нужда от вътрешен човек.

Откъде са разбрали, че могат да използват точно него? Започваш от страницата на фирмата. Там са изброени съдружниците и адвокатите, има биографиите на всички. Разбираш къде съществува евентуална възможност от информацията, която е публично достояние. Търсиш женени хора, хора със семейства, хора със слаби места. Осигуряваш си няколко заповеди във връзка с националната сигурност и се набъркваш в живота им: подслушваш телефоните им, проверяваш състоянието на кредитните им карти, следиш имейлите им. Кой лъже с данъците? Кой има любовница? Кой е скрит хомосексуалист? Кой си е основал практика, която налага чести пътувания до един от най-големите градове за секстуризъм?

После влизаш в някоя онлайн система за резервации и проверяваш кога пътува. Кой хотел? Човекът е съдружник в голяма адвокатска кантора, ще отседне в един от трите или четирите най-хубави в града. Тайно проникваш в стаята му. Камера през ключалката. Таен видеозапис. Или го проследяваш до някое друго място. Събираш доказателства. Показваш му ги. Караш го да разбере какво ще стане, ако жена му види снимките. Или ако видеото бъде качено в YouTube и линкът бъде изпратен на всички контакти от пощенската му кутия. Вече държиш в ръцете си живота му, репутацията му, всичко. Притежаваш го.

— Кой беше човекът, на чийто мобилен звъня сутринта?

— Това беше същият човек. Той ме чакаше на паркинга онази нощ.

— Има ли си име?

— Каза ми да го наричам Ейтриос.

— Добре. Защо се обади на Ейтриос тази сутрин?

— Звънна ми вчера. Търсеше Алекс.

— Ти какво му каза?

— Че Алекс е бил тук сутринта, но оттогава не съм го виждал. Нареди да му се обадя, ако го видя, и да го осведомявам периодически какво става.

Това се потвърждаваше от казаното от него по-рано по телефона, както и от случката в задния двор на Алекс. Но кой беше Ейтриос? За кого работеше?

— Ейтриос — повтори Бен. — Как се свързваше с него?

— Имах номера на мобилния му. Само толкова.

Бен се замисли с какво му е полезно това. Да го проследи до собственика, ясно, но Ейтриос явно беше професионалист и на практика нямаше никакъв шанс да е регистрирал телефона или наел колата под име, което да означава нещо. По дяволите, изглежда, че с убийството му беше прекъснал единствения си източник на информация. Не че имаше кой знае какъв избор, но въпреки това.

Телефонът в джоба му избръмча. Извади и го погледна. Не светеше. Помисли си: Какво става, по дяволите ? Джобът му пак избръмча.

Мамка му. Мобилният на Ейтриос.

Извади телефона, който беше взел от волвото, и погледна дисплея. Кодът беше 202, Вашингтон.