Вместо да му напише забележка, госпожица Тод (която не беше красавица, но имаше страхотно тяло) извади от голямата си чанта книга с меки червени корици. Отпред беше нарисувано момче, което се обляга на тухлена стена и пуши цигара, над него беше заглавието — „Беглецът“.
— Не пропускаш възможност да покажеш колко си умен, а? — Тя седна до него. Полата ѝ беше къса, бедрата — дълги, чорапогащникът ѝ — прозрачен.
Морис не продума.
— Подозирах какво ще се случи, затова днес донесох тази книга. Ще ти съобщя една добра и една лоша новина, многознайко. Няма да ти пиша забележка, но ще те лиша от правото да си избереш роман. Ще прочетеш този и никой друг. Не е в списъка на книгите, одобрени от учителския съвет, и може да загазя, задето съм ти го дала, обаче разчитам на доброто у теб, което, убедена съм, съществува, колкото и да е минимално.
Морис погледна книгата, после се загледа в бедрата на госпожицата, без да прикрива интереса си.
Тя забеляза, че я зяпа, и се усмихна. За миг Морис си представи съвместното им бъдеще, прекарвано предимно в леглото. Беше чувал, че се е случвало. „Привлекателна учителка търси тийнейджър за извънкласни занимания по сексуално образование.“
Балонът на фантазиите му просъществува около две секунди. Госпожицата го спука, продължавайки да се усмихва:
— С Джими Голд ще си паснете. Той е саркастичен, изпълнен с омраза към себе си келеш. Също като теб. — Стана от чина и полата ѝ се смъкна до обичайното ниво — пет сантиметра над коленете. — Успех с домашното. И следващия път, когато зяпаш под полата на някоя жена, спомни си думите на Марк Твен: „Всеки сиромах безделник може да гледа, гледането е без пари.“
Морис наведе глава и се измъкна от класната стая; беше се изчервил като домат, защото за първи път го бяха сложили на мястото му… не, не го бяха сложили, а го бяха забили като с чук. Щом слезе от автобуса на ъгъла на „Сикамор“ и „Елм“, му се прииска да запрати в канавката червената книга, но все пак не я хвърли. Не защото се страхуваше от забележка или от временно отстраняване от занятията — нахаканата Тод не можеше да му направи мръсно, понеже романчето не беше в списъка на одобрените. Задържа книгата заради момчето на корицата. То гледаше през облак от цигарен дим, изражението му беше едновременно отегчено и безочливо.
„Той е саркастичен, изпълнен с омраза към себе си келеш. Също като теб.“
Майка му не беше у дома, щеше да се прибере чак в десет. Преподаваше на курс за възрастни в „Сити Колидж“, за да припечели допълнително. Морис знаеше, че тя ненавижда тази работа — смяташе, че е под достойнството ѝ, — и това го радваше. „Да го духаш, майко“ — помисли си.
Фризерът беше претъпкан със замразени храни; той взе първата опаковка, която му попадна под ръка, пъхна я в микровълновата фурна и си каза, че ще почете, докато вечерята се стопли. После щеше да отиде в стаята си, да измъкне изпод леглото някой от оставените от баща му броеве на „Плейбой“ („Моето наследство от дъртия“ — казваше си понякога) и да полъска бастуна.
Забрави да нагласи таймера на фурната и вдигна глава от книгата чак след час и половина, когато усети противната миризма на изгоряло говеждо. Беше прочел първите сто страници и вече не се намираше в гадния, евтин апартамент в квартала с улици, наречени на дървета, а заедно с Джими Голд бродеше из Ню Йорк. Като насън отиде в кухнята, сложи си специални ръкавици, извади от фурната овъгленото парче месо, хвърли го в коша за смет и пак грабна „Беглецът“. „Непременно ще я прочета отново — каза си. Лицето му гореше, сякаш беше вдигнал температура. — Следващия път обаче ще подчертавам с маркер. Толкова много неща си струва да запомня. Толкова много.“
Сред най-вълнуващите открития в живота на читателите е фактът, че са читатели, което означава не само да умееш да четеш, но и да обичаш книгите. Да си влюбен в тях страстно и безнадеждно. Никога не забравяш първата, вдъхнала това чувство, а всяка следваща страница е ново откровение, което разпалва въодушевлението и те предизвиква да възкликнеш: „Да! Вярно е! Да! И аз го видях! — И, разбира се, още нещо: — И аз мисля така! И АЗ ЧУВСТВАМ същото!“
Морис написа цели десет страници върху „Беглецът“. След ден-два госпожица Тод му върна домашното — оценката ѝ беше 6+, добавила беше и лаконичното „Знаех, че ще ти хареса.“
Искаше му се да ѝ каже, че не е харесване, а любов. Искрена. А искрената любов е вечно жива.
„Беглецът отива на война“ по нищо не отстъпваше на „Беглецът“, само дето Джими вече не беше чужденец в Ню Йорк, а в Европа: сражаваше се на фронта в Германия, виждаше как умират приятелите му, накрая, вцепенен от ужас, нямо се взираше през бодливата тел, ограждаща един концлагер. „ Скелетоподобните същества отвъд оградата бяха доказателство за онова, което Джими подозираше от доста време — пишеше Ротстийн. — Че тази война е една голяма грешка .“
Читать дальше