lovech - Tursi se

Тя снижава глас, сякаш се страхува някой да не чуе, макар че в радиус от сто метра няма жива душа.

— Често ли го посещава?

Излишно е да я пита за кого говори.

— Не знам, честна дума.

— Повече от веднъж на месец ли?

— Май да.

— Всяка седмица?

— Може би не чак толкова често — отговаря Джером и наум добавя: „Макар че казва ли ти някой?“

— Защо? Той е… — Устните ѝ затреперват. — Брейди Хартсфийлд е почти зеленчук !

— Глупаво е да изпитваш угризения, Холи. Удари го с Бияча, защото психопатът щеше да прати на онзи свят няколко хиляди хлапета.

Посяга към ръката ѝ, но тя рязко я отдръпва:

— Нямам угризения! Бих го направила отново! И отново, и отново! Но се притеснявам, че Бил е обсебен от този тип. Опасно е , повярвай, знам го от опит. — Скръства ръце на гърдите си — жест, с който се успокоява и от който напоследък се беше отказала.

— Не мисля, че е обсебен… — Джером подбира думите си, опипва почвата. — Нито че е свързано с миналото…

— А с какво тогава? За това чудовище няма бъдеще!

„Бил не е сигурен“ — си помисля Джером, обаче никога не би го изрекъл. Холи вече е по-добре, но още е много уязвима. И знае какво е да си обсебен — сама го каза. Да не говорим, че самият той не проумява защо Бил толкова се интересува от Брейди. Има само някакво смътно чувство. Интуиция.

— Искаш ли да сменим темата? — Хваща ръката на Холи и този път тя не я отдръпва. Известно време разговарят за други неща, после той си поглежда часовника. — Много ми е приятно да си бърборим, обаче е време да тръгваме. Обещах да взема Барбара и Тина от пързалката за ролери.

— Тина е влюбена в теб — отбелязва Холи, докато вървят нагоре по хълма към колите си.

— Ако е вярно, ще ѝ мине. Заминавам надалеч и много скоро в живота ѝ ще се появи някое симпатично момче. Ще пише името му по кориците на учебниците си.

— Предполагам — съгласява се Холи. — Така става обикновено, нали? Моля те само да не ѝ се присмиваш. Ще те помисли за гадняр и ще ѝ стане криво.

— Няма, бъди спокойна — усмихва се Джером.

Вече са до колите и Холи отново се насилва да го погледне право в очите:

— Аз не съм влюбена в теб, не и като Тина, но много те обичам. Затова те моля да се пазиш, Джером. Някои колежани вършат щуротии. Не ставай като тях. — И го прегръща.

— Хей, без малко да забравя — сепва се Джером. — Нося ти подарък. Тениска. Надали обаче ще я облечеш, докато си при майка си.

Подава ѝ торбичката. Тя изважда от нея яркочервена тениска и я разгъва. На гърдите с големи, черни печатни букви, е написано:

ЗАЕБИ, ХИЧ ДА НЕ ТИ ПУКА

Джими Голд

— Продават ги в книжарницата на „Сити Колидж“ Взех ти най-големия размер, за да я носиш вместо нощница, ако предпочиташ. — Наблюдава изражението ѝ, докато тя замислено се взира в надписа. — Разбира се, можеш да я замениш за нещо друго, ако не ти харесва.

— Напротив, много ми харесва, — Лицето ѝ се озарява от усмивката, която Ходжис обича, защото я разкрасява. — Непременно ще я облека, докато съм при мама. Ей-така, за да я подразня. — Засмива се, като вижда колко е учуден Джером. — Никога ли не се изкушаваш да подразниш майка си?

— Чат-пат се случва. И… аз също те обичам. Знаеш го, нали?

— Да. — Тя притиска тениската до гърдите си. — И много се радвам. Означава много за мен. „Придава смисъл на гадния живот“, както би се изразил Джими Голд.

Сандъкът

Ходжис минава по пътеката през празния парцел откъм Бърн Стрийт и заварва Пит до потока. Момчето седи на брега, притиснало е колене до гърдите си и ги е обхванало с ръце. Наблизо ниско чепато дърво се привежда над ручея, който след дългото, горещо лято се е превърнал във вадичка. Под дървото зее отново разкопаната дупка, а сандъкът, който беше скрит в нея, е наблизо, полегнал на брега. Изглежда стар, уморен и някак си зловещ — като пътник, пристигнал от времето, когато диското още беше модерно. Недалеч от него стоят фотографски статив и два големи сака като онези, с които пътуват професионалните фотографи.

— Прочутият сандък — подхвърля Ходжис и сяда до Пит.

Пит кимва:

— Да. Прочутият сандък. Фотографът и асистентът му отидоха да обядват, но май скоро ще се върнат. Стори ми се, че не са във възторг от местните ресторанти. От Ню Йорк са! — Свива рамене, сякаш това обяснява всичко. — Първо ме караха да седна на сандъка и да подпра с юмрук брадичката си. Сещате се, като известната скулптура на Роден. Доста зор видях, докато ги разубедя.