Кейт Мортън: Пазителка на тайните

— Ела — поведе Доли приятелката си към леглото, доволна, че сутринта го е оправила толкова старателно, — седни.

В този момент зави сирената за въздушното нападение и тя изруга едва чуто. Само това им липсваше. Укритието беше кошмарно — тъпчеха се вътре като сардини, постелите бяха влажни, вонеше отвратително, госпожа Уайт изпадаше в истерия, а сега и Вивиан в това състояние…

— Не ѝ обръщай внимание — каза Вивиан, сякаш прочете мислите на Доли. Неочаквано гласът ѝ прозвуча като на господарка на къщата, свикнала да издава нареждания. — Остани. Това е много по-важно.

По-важно от това да отидат в укритието? Сърцето на Доли трепна.

— Заради парите ли е? — попита тя тихичко. — Искаш да ти ги върна ли?

— Не, не, забрави за парите.

Воят на сирената беше оглушителен и разплиска у Доли тревога, която отказваше да се уталожи. Тя не знаеше точно защо, но съзнаваше, че е уплашена. Не искаше да бъде тук, дори с Вивиан. Искаше да крачи забързано по тъмните улици към мястото, където знаеше, че я чака Джими.

— Ние с Джими… — поде тя, но Вивиан я прекъсна.

— Да — каза тя и лицето ѝ грейна, като че ли си беше спомнила нещо. — Да, става въпрос за Джими.

Доли поклати объркано глава. Какво за Джими? Не разбираше какви ги говори Вивиан. Дали да не вземе и нея — можеха заедно да изтичат, докато хората бързат към бомбоубежищата. Щяха да отидат право при Джими, а той щеше да знае как да постъпят.

— Джими — повтори Вивиан високо. — Доли, него го няма. В този момент сирената млъкна и думите "няма го" полетяха из стаята. Доли чакаше Вивиан да каже още нещо, но преди това някой неистово затропа по вратата:

— Доли, вътре ли си?

Беше Джудит, една от другите обитателки, задъхана, защото беше тичала по стълбите. — Отиваме долу в укритието.

Доли не отговори, освен това нито тя, нито Вивиан понечиха да излязат. Изчака стъпките да се отдалечат по коридора, после побърза да седне до другата жена.

— Объркала си се — избъбра тя бързо. — Видях го вчера, тази вечер също имаме среща. Заминаваме заедно, той не би тръгнал без мен… Можеше да каже още много, ала не го стори. Вивиан я гледаше и нещо в погледа ѝ допусна шепот на съмнение да се прокрадне през пукнатините на увереността на Доли. С треперещи пръсти тя отново измъкна цигара от чантата си и я запали.

Тогава Вивиан заговори, първият бомбардировач изтрещя над главите им и Доли се зачуди дали има и най-нищожна вероятност тази жена да е права. Струваше ѝ се немислимо, обаче напрегнатият ѝ тон, поведението ѝ и думите, които изричаше в момента… Доли се зашемети, в стаята беше топло и тя просто не успяваше да успокои дишането си.

Пушеше жадно и откъслеци от разказа на Вивиан се преплитаха със собствените ѝ вихрени мисли. Някъде наблизо падна бомба, последва силна експлозия и стаята се изпълни с мощно свистене, от което ушите на Доли писнаха и всички косъмчета на тила ѝ настръхнаха. Преди обичаше да е навън по време на бомбардировка — намираше го за вълнуващо и никак не се плашеше. Но вече не беше глупаво малко момиченце, безгрижните дни бяха отминал отдавна. Погледна към вратата — искаше и се Вивиан да млъкне. Трябваше да отидат в укритието или при Джими, не биваше просто да седят тук и да чакат. Искаше ѝ се да хукне, да се скрие някъде, копнееше да изчезне.

Паниката на Доли растеше, а тази на Вивиан, изглежда, намаляваше. Тя вече говореше спокойно, редеше тихи изречения, които Доли се напрягаше да слуша, за някакво писмо и за някаква снимка, за лоши хора, за опасни хора, които погнали Джими Вивиан каза, че целият план се провалил, той бил унизен. Джими не успял да отиде до ресторанта, тя го чакала, а той не дошъл, тогава разбрала, че наистина е изчезнал.

И изведнъж разпокъсаните парченца се сглобиха в мъглата и Доли проумя.

— Аз съм виновна — рече тя почти шепнешком. — Обаче не знам как… снимката… разбрахме се да не го правим, че няма нужда, вече не. — Другата жена я разбра — тъкмо заради Вивиан се бяха променили плановете им. Доли посегна към ръката на приятелката си. — Това не биваше да се случва, а сега Джими…

Вивиан кимаше, а лицето ѝ беше самото въплъщение на състраданието и загрижеността.

— Чуй ме — каза тя. — Много е важно да ме чуеш. Те знаят къде живееш и ще те погнат.

Доли не искаше да повярва, беше уплашена. По бузите ѝ се стичаха сълзи.

— Аз съм виновна — не спираше да повтаря тя. — За всичко съм виновна аз.

— Доли… — Бяха долетели нови бомбардировачи и Вивиан викаше, за да бъде чута, стиснала ръцете на Доли в своите, — …моля те. Вината е колкото твоя, толкова и моя. Но това вече няма значение. Те идват. Сигурно са на път. Затова съм тук.