Кейт Мортън: Пазителка на тайните

В началото на кариерата ѝ като актриса един известен режисьор се бе привел над сценария, беше оправил очилата си с дебели лупи и бе казал на Лоръл, че няма нужната външност да изпълнява главни роли. Мнението му я засегна и тя се разрева на глас, а после часове наред се поглеждаше в огледалото, преди да подстриже дългата си коса съвсем късо, обзета от пиянска дързост. А точно това се оказа повратният момент в кариерата ѝ. Лоръл се превърна в характерна актриса. Режисъорът я избра за сестрата на главната героиня и тя пожъна първите си възторжени рецензии. Хората се възхищаваха на способността и да гради образите отвътре, да се потапя и да изчезва под кожата на друг човек, обаче нямаше никакъв номер — тя просто си правеше труда да научава тайните на персонажите. Лоръл знаеше доста за умението да пазиш тайни. Знаеше също, че точно там ще намериш истинската човешка същност, стаена зад черните петна.

— Знаеш ли, че не сме я виждали по-млада? — кацна Роуз на ръкохватката на креслото на Лоръл, а уханието ѝ на лавандула се усещаше по-силно отпреди, когато взе снимката.

— Така ли? — Лоръл се пресегна за цигарите си, спомни си, че е в болница, и вместо тях взе чая си. — Сигурно е така. — Толкова много моменти от миналото на майка ѝ бяха черни петна. Защо досега това не ги беше притеснявало? Отново погледна към снимката, към двете млади жени, които сега като че ли се присмиваха на невежеството ѝ. Постара се въпросът ѝ да прозвучи нехайно: — Къде каза, че си я намерила, Роузи?

— В една книга.

— Книга ли?

— В една пиеса всъщност — за Питър Пан.

— Мама е играла в пиеса? — Майка им много обичаше игрите на "хайде да се престорим на" и маскарадите, но Лоръл не помнеше да е участвала в истинска пиеса.

— Не съм сигурна за това. Книгата беше подарък. Отпред имаше посвещение — нали се сещаш, както тя искаше от нас да правим с подаръците като деца.

— Какво пишеше?

— На Дороти — сплете пръсти Роуз, напрегнато опитвайки да си спомни. — "Истинският приятел е като светлина в мрака, Вивиан."

Вивиан. Името оказа странно въздействие върху Лоръл. Кожата ѝ първо пламна, после изстина, а сърцето ѝ ускори ритъм и тя го усети да пулсира в слепоочията ѝ. Шеметна поредица от образи прелетя през съзнанието ѝ — лъскаво острие, изплашеното лице на майка ѝ, развързана червена панделка. Стари спомени, грозни спомени, които името на непознатата жена кой знае как беше отприщило.

— Вивиан — повтори тя по-силно, отколкото възнамеряваше. — Коя е Вивиан?

Роуз вдигна изненадано поглед, но отговорът ѝ се изгуби, защото в този момент в стаята нахлу Айрис, размахала талонче от паркинга. Двете сестри се обърнаха към нея с огромно възмущение, затова никой не забеляза, че при споменаването на името на Вивиан Дороти рязко си пое дъх и по лицето ѝ пробяга измъчено изражение. Когато трите сестри Никълсън се събраха до леглото на майка си, Дороти изглеждаше потънала в спокоен сън, чертите ѝ с нищо не издаваха, че тя е напуснала болницата, изтощеното си тяло и порасналите си дъщери и се е промъкнала назад във времето до тъмната нощ през 1941 година.

3

Лондон, май 1941 г.

Дороти Смитам хукна надолу по стълбите и се провикна да пожелае лека нощ на госпожа Уайт, навирайки ръце в ръкавите на палтото си. Хазяйката примигна зад дебелите лупи на очилата си, когато Доли прелетя покрай нея, без да спре да изслуша нескончаемата ѝ тирада за кривиците на съседите. Момичето забави ход само колкото да се погледне в огледалото в коридора и да се щипне по бузите, та да поруменеят. Доволна от видяното, отвори вратата и изхвърча навън в затъмнения град. Бързаше и тази вечер нямаше време за разправии с портиера — Джими сигурно вече беше в ресторанта и тя не искаше да го кара да я чака. Толкова много неща имаха да обсъждат — какво да вземат, какво ще правят, когато пристигнат, къде да отидат в крайна сметка Доли се усмихна нетърпеливо, бръкна в дълбокия джоб на палтото си и завъртя издяланата статуетка с връхчетата на пръстите си. Забелязала я беше онзи ден на витрината на заложната къща — съзнаваше, че е просто дреболия, обаче ѝ беше напомнила за него и сега повече от всякога, докато край тях Лондон рухваше, беше важно да показваш на хората колко много означават. Доли копнееше да му я подари — представяше си изражението му, когато я види, как ще се усмихне, ще се протегне към нея и ще ѝ каже както винаги колко много я обича. Малкият дървен господин Пънч може и да не представляваше кой знае какво, но беше съвършен. Джими открай време обожаваше морския бряг И двамата го обожаваха.