Кейт Мортън: Пазителка на тайните

Кошмарите на Лоръл бяха секнали след раждането на сестрите ѝ. Тоест бяха се променили. Вече не ѝ се явяваха зомбита, чудовища или странни същества, които денем живеят в бюфета Вместо тях тя започна да сънува, че приближава приливна вълна, че идва краят на света или че е започнала война, от която само тя е в състояние да предпази по-малките. Това бе едно от най-ясните неща, които помнеше майка ѝ да ѝ казва като мъничка: "Грижи се за сестрите си. Ти си най-голяма, не ги изоставяй". На Лоръл тогава изобщо не ѝ хрумна, че майка ѝ говори от собствен опит, че в подтекста на предупреждението се таи мъката ѝ по нейното по-малко братче, загинало в бомбардировка през Втората световна война. Децата понякога наистина са много егоцентрични, особено щастливите деца. А децата на Никълсън бяха по-щастливи от мнозина други.

— Тук сме на Великден. Във високото столче е Дафни, значи, годината е хиляда деветстотин петдесет и шеста. Да, точно така. Погледни, Роуз държи пластилин, този път в лявата си ръка. Айрис се прави на шут и се хили отзад, но това няма да продължи дълго. Помниш ли? През онзи следобед тя нападна хладилника и изплюска всички рачешки щипки, които татко беше донесъл предишния ден, когато се върна от риболов.

Това беше единственият път, когато Лоръл го беше виждала истински ядосан. Беше се показал, залитайки, след дрямката, загорял на слънцето и закопнял да хапне малко вкусно рачешко, обаче в хладилника бяха останали само празни черупки. Още си представяше как Айрис се спотайва зад дивана — единственото място, където татко не можеше да я стигне със заплахата, че ще я съдере от бой (празна заплаха, но въпреки това плашеща) и отказва да излезе. Умоляваше всеки склонен да я изслуша да ѝ даде. Моля, моля, моля, нейната си книжка "Пипи Дългото чорапче". Споменът разнежи Лоръл. Беше забравила колко забавна е Айрис, когато не е толкова проклето решена да се троска.

Нещо се изсули от задната част на албума и Лоръл го вдигна от пода. Не беше виждала досега снимката — стара черно-бяла фотография на две млади жени, хванати за ръце. Смееха се срещу нея в бялата рамка, застанали в някаква стая, над главите им висяха флагчета, а от невидим прозорец струеше светлина. Обърна снимката, търсейки някакъв надпис, обаче на нея не пишеше нищо освен датата: май 1941 година. Колко странно! Лоръл познаваше семейния албум като петте си пръста — на тези двечките не им беше тук мястото. Вратата се отвори и се появи Роуз с две различни чаши с чай, потракващи върху чинийките. Лоръл вдигна към нея снимката:

— Виждала ли си това, Роузи?

Роуз остави едната чаша върху нощното шкафче, погледна снимката кратко с присвити очи и се усмихна.

— О, да. Появи се в Грийнейкърс преди няколко месеца — реших, че ще ѝ намериш място в албума. Прелестна е, нали? Толкова е специално да открием нещо ново за мама, особено сега.

Лоръл отново погледна снимката. Млади жени със старомодна прическа с увити на рула кичури коса от двете страни на главата и с поли до коляното, а от ръката на едната висеше цигара. Разбира се, това беше майка им. Гримирана различно. Самата тя различна.

— Интересно, никога не съм си я представяла така — отбеляза Роузи.

— Как?

— Млада, струва ми се. И да се смее заедно с приятелка.

— Нима? Защо ли?

Обаче същото важеше и за Лоръл. В мислите си — явно във всички тях до една — майка ѝ започваше да съществува, след като отговореше на вестникарската обява на баба им, че си търси помощничка, и започнеше работа в пансиона. За времето преди знаеха само най-основното: че е родена и отраснала в Ковънтри, че е заминала за Лондон точно преди началото на войната, че семейството ѝ е загинало по време на бомбардировките. Лоръл знаеше и това, че гибелта на семейството на майка ѝ я е разтърсила дълбоко. Дороти Никълсън при всяка възможност напомняше на собствените си деца, че семейството е всичко. Това беше мантрата на нейното детство. Когато Лоръл изживяваше особено болезнен период от детството си, майка ѝ я беше хванала за ръка и ѝ беше заявила с необичайна строгост: "Не бъди като мен, Лоръл. Не чакай твърде дълго, за да разбереш какво е важно. Понякога семейството може и да те подлудява, но те са по-ценни, отколкото си представяш".

Що се отнася до подробностите относно живота на Дороти преди запознанството ѝ със Стивън Никълсън, тя никога не ги беше натрапвала на децата си и на тях не им беше хрумнало да попитат. Леко смутена, Лоръл допускаше, че в това няма нищо необикновено. Децата по принцип са егоцентрични, те не изискват от родителите си да имат минало и намират нещо смътно невероятно, почти смущаващо в препратките към по-ранния живот на родителите си. Сега обаче, докато се взираше в тази непозната от военно време, Лоръл осезаемо усети липсата на информация.