Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

Когато пе гледаше кьм Томи, с крайчето на окото като че забелязваше вампирските му зъби. Насочи погледа си право към мъжа отсреща, но не видя нещо необичайно в устата на Томи. „Започват да ми се привиждат разпи глупости, каза си Лоури“. Пак се наведе над чинията.

Но нямаше съмнение, наистина виждаше. Щом отмести поглед от лицето на Томи, появиха се жълтите вампирски зъби, издуващи напред долната устна!

Чинията помръдна.

Малкото тъмно петно щъкаше зад него.

Отнякъде се чу високият пронизващ смях.

Лоури изтощи смелостта си в опита да остане седнал. Впери очи в чинията. Ако не се опитваше да я докосне, тя оставаше абсолютно неподвижпа.

В този миг видя още нещо. Щом отмести поглед от Мери, и тя се сдоби с вампирски зъби като Томи!

Вторачи се в нея, но това беше познатото мило лице.

Погледна настрани.

Устата на Мери бе обезобразена от тези жълти вампирски зъби!

Само ако можеше да види устите им ясно! Тогава би бил сигурен!

Тъмното нещо се измъкна от погледа му.

Опита се да се храни и чинията помръдна.

Той отскочи от масата и обърна стола. Мери го гледаше със страх в очите. Томи също стана.

- Имам среща преди първата лекция - каза Лоури с грижливо сдържан глас.

Погледна Томи и видя вампирските зъби на Мери. Погледна Мери - беше същата както винаги, но можеше да забележи вампирските зъби на Томи.

Той бързешком отиде в преддверието, грабна палтото си, Томи го последва и направи същото. Мери застана пред него, гледаше нагоре в лицето му с изумление.

- Джим, има ли нещо, което би трябвало да узная? Джим, можеш да ни се довериш.

Той я целуна и сякаш усети вампирските зъби, които не можеше да види ясно.

- Добре съм, мила. Не се тревожи за мен. Нищо лошо пе се е случило.

Очевидно тя не му повярва и мислеше напрегнато, повика го чак когато той слезе по стъпалата и се зарадва на устойчивата пътека:

- Джим, шапката!

Той й махна и закрачи към улицата. Томи трудно успяваше да не изостане.

- Джим, старче, какво ти става?

Когато не гледаше право в Томи, можеше да види вампирските зъби съвсем отчетливо… и лукавото, не обещаващо нищо добро изражение на лицето му.

- Нищо не ми става.

- Но не е така, Джим. Ставаш от масата снощи, после към единадесет и половина или горе-долу по това време се втурваш нанякъде като обладан от хиляди дяволи, а сега пак скачаш от масата. Има нещо, което не ми казваш, Джим.

- Сам знаеш отговора - неохотно каза Джим.

- Не… не те разбирам.

- Нали ти беше този, който започна да ми говори за демони и дяволи.

- Джим - каза Томи, - мислиш си, че имам нещо общо с това, което ти се случва?

- Почти съм сигурен.

- Радвам се, че каза „почти“, Джим.

- Онова питие, а после всичко изчезна за четири часа и загубих…

-Джим, в света няма такава отрова, която да причини подобна загуба на паметта и да не остави други последствия. Поне това признай, Джим.

-Е…

- И ти го знаеш - настоя Томи. - Каквото и да се случва с тебе, по никакъв начин не идва от мен.

- Ами…

- Нека не се караме, Джим. Аз искам само да ти помогна.

Джим Лоури не отговори, вървяха в мълчание. Лоури вече беше гладен, от закусвалнята пред тях се носеше гьлчава и миризма на кафе. Опитваше да не си спомня какво му се случи тук вчера.

- Ти върви - кажа Джим на Томи. - Трябва да се срещна с един човек тук.

- Както кажеш, Джим. Ще се видим ли за обяд?

- Предполагам.

Томи му кимна и се отдалечи. Лоури влезе и се настани пред тезгяха.

- Чудесно! - каза Майк, радостен, че не е загубил клиент с празните си приказки. - Какво да бъде, сър?

- Яйца с шупка - каза Джим Лоури.

С облекчение установи, че тази чиния не мърда. Започна да му се струва, че Томи доста е забъркан във всичко, което му се случи. Ядеше като прегладнял.

Половин час по-къспо той влезе в аудиторията. Чувстваше се добре в толкова познато място, изправен на подиума гледаше как студентите влизат в сградата. След малко ще дойдат тук и той ще започне монотон-ното си изложение за древни вярвания в древни цивилизации, и може би в края на краищата всичко е наред в този свят.

Огледа се дали всичко си е на мястото и дали е почистена дъската, на която ще пише…

Стоеше и гледаше дъската над подиума. Странно. Винаги ги почистваха преди почивните дни. Какво означава това изречение?

„Ти си Същността. Чакай ни в кабинета си.“

Що за любопитен почерк! Твърде подобен на онзи в бележката, но сега можеше да го разчете лесно. Същността? Ти си Същността? Това пък какво е? Чакай ни в кабинета си? Кого? Или какво? Обзе го болезненото предусещане за наближаваща беда. Що за трикове? Грабпа гъба и ядосано започна да трие съобщението.