Ан Леки - Милостта на Калр

Разбира се, за разлика от корабите си, лордата на Радч беше граждана, и не просто граждана, а абсолютна властелина на целия радчайски космос. Аз бях оръжие, което тя бе използвала неведнъж в миналото, за да разшири своите владения. Слугувала ѝ бях. И в много отношения ѝ бях робувала. Имаше и други разлики. Всички тела на Анаандер Мианаай бяха идентични, клонинги, заченати и отглеждани с изричната цел да бъдат нейни части. Всеки от хилядите ѝ мозъци се беше развил около имплантите, които присъединяваха тези мозъци в едно — в нея. В продължение на три хиляди години тя нито за миг не се беше отклонила от идентичността си на Анаандер Мианаа ѝ. Никога бе ограничавана в едно-единствено тяло — за предпочитане в младежка възраст или в първата половина на средната възраст, но понякога и по-стари вършат работа, — никога не я бяха взимали в плен, консервирали в пашкул за десетилетия, а понякога и за векове, докато не възникне нужда да бъде събудена. Никога не я бяха разтопявали безцеремонно, никога не бяха натиквали импланти в мозъка ѝ, за да разкъсват връзки и да създават нови, да унищожат безследно самоличността ѝ и да я заменят с ИИ-то на кораб.

Ако не сте го преживели, едва ли можете да си го представите. Страхът и гаденето, нечовешкият ужас дори след промените, когато тялото вече знае, че е едно с кораба, че личността отпреди вече не съществува, че вече няма коя да скърби за смъртта ти. Това продължава седмица, понякога и по-дълго, докато тялото и прилежащият му мозък се адаптират към новата ситуация. Страничен ефект, който вероятно е можел да бъде елиминиран или най-малкото облекчен. Но какво значение има временният дискомфорт на някакво си тяло? Едно тяло от десетки и дори стотици е без значение, стресът, на който го подлагат, е просто краткотрайно неудобство. Ако кризата е твърде силна или не отмине достатъчно бързо, тялото просто бива унищожено и заместено с ново. Има предостатъчно тела на склад.

Ала сега, когато Анаандер Мианаай бе обявила, че повече няма да се произвеждат второстепенни — ако не броим пленниците, които все така спяха консервирани в пашкулите си в трюмовете на гигантските транспортни кораби клас „Правда“, хиляди тела, замразени в очакване, — нямаше нужда проблемът изобщо да се обсъжда.

Като капитана на „Милостта на Калр“ имах собствени покои — каюта три на четири метра, цялата обточена с пейки, които изпълняваха допълнителната функция на ракли. Една от пейките служеше и за легло, а вътре в раклата ѝ, под кутиите и куфарите с личните ми вещи, имаше една кутия, която корабът не можеше нито да види, нито да усети. Човешките очи можеха да я видят, та дори да са очи на второстепенен сегмент. Но никой скенер и механичен сензор не можеше да улови кутията, нито нея, нито пистолета вътре, нито мунициите за пистолета — куршуми, които пробиваха всичко познато във вселената. Как е постигнато това оставаше мистерия — не само необяснимите куршуми, но и защо светлината, която се отразяваше от кутията и пистолета, е видима за човешките очи, но не и за камерите, да речем, които в крайна сметка работят на същия принцип. Нещо повече, корабът не виждаше празнина на мястото на кутията — празно място, което да събуди подозрение,-а просто виждаше нещо, което от негова гледна точка логично би трябвало да се намира там. Във всичко това нямаше смисъл. Ала точно така стояха нещата. Кутията, пистолетът и мунициите бяха произведени от чуждата раса пресгер, раса с неясни цели. От тях се боеше дори Анаандер Мианаай, нищо че контролираше гигантските пространства на радчайския космос и командваше безчетни армии.

„Милостта на Калр“ знаеше за кутията и за пистолета, защото аз му бях казала за тях. За воините, които ме обслужваха, тя беше просто поредната кутия от багажа ми, който те не отваряха. Ако наистина бяха второстепенните, на каквито се преструваха понякога, това би бил краят на историята. Но те не бяха второстепенни. Бяха хора, следователно ги гризеше любопитство. Гадаеха, хвърляха погледи изпод мигли, докато прибираха дюшека и чаршафите ми в раклата. Ако не бях тяхна капитана, нещо повече — флотска капитана, отдавна щяха да са преровили багажа ми от първия до последния куфар и да са го обсъдили надълго и нашироко помежду си. Но аз бях тяхна капитана, животът и смъртта на целия екипаж беше в ръцете ми, следователно имах право на тази малка тайна.

Тази каюта бе принадлежала на капитана Вел, преди тя да избере губещата страна в битката на радчайската лорда със самата себе си. Килимите, кувертюрите и възглавничките ги нямаше, останали бяха на Палата Омоу. По нейна заповед стените бяха боядисани в оттенъци на лилаво и зелено, със сложен рисунък, стил и палитра, които Вел беше изкопирала от друга епоха, уж по-благородна и цивилизована от сегашната. За разлика от капитана Вел, аз бях живяла в онази епоха и не съжалявах особено, че е останала в миналото. Бих наредила да пребоядисат стените, но екипажът имаше по-спешни задачи, а и лилаво-зеленият буламач се ограничаваше само до капитанската каюта.