В неизвестното - Донко Найденов

На другия ден се разделихме на две групи. В първата бяхме аз, майка, Иво и леля. Ние трябваше да разпитваме хората, а във втората бяха станалите — татко и чичо — и като приятели с кмета трябваше да разговарят с него.

Никой от съседите не знаеше нищо (или не искаше да ни каже нищо). Никой не беше чувал за страховита история в миналото, освен може би някои мимолетни слухове, които вече не помни. Първият възрастен човек, у когото отидохме да разговаряме, беше дядо Наско. Той, въпреки че не беше добре със здравето, ни прие. Обаче, когато му зададохме въпроса имало ли е странни случаи в нашата къща, ни каза, че не помни нищо за никакви такива случаи. При втория — дядо Огнян се — получи нещо подобно. Той също не можеше да си спомни нищо и като че ли побърза да ни изгони. Тъкмо си мислехме, че удряме на камък, когато отидохме при дядо Бочо. Старецът по принцип беше много добродушен и едва ли би ни отказал разговор или гостуване. Беше на осемдесет и девет, но не му личаха годините. Той ни покани и веднага извади еднолитрова бутилка ракия:

— Седем годишна домашарка. Ще съжалявате ако не я опитате.

— Не, ние само набързо, да те питаме нещо — изрече майка.

— Ами като седнете, тогава ще питате — настояваше той с мила усмивка.

Ние седнахме. Отначало се заговорихме за обикновените теми от живота. Но когато поехме по нашата тема, се случи следното:

— Дядо Бочо, да знаеш да е ставало нещо странно в нашата къща, когато си бил дете?

— Какво странно нещо да е ставало при вас?

— Ами нещо ужасно в двора на къщата ни? — запита майка ми.

— Нещо при прасетата — добави леля.

— Не помня да… — изведнъж лицето му се промени, очите му се ококориха! — За какво ми говорите, по дяволите?

— Ако можеш си спомни, че това е много важно за нас — помоли го майка.

— Нищо не помня! — извика той. — А сега ме оставете, че имам работа. Чао!

— Но…

— Оставете ме! Махайте се! Не мога да ви кажа нищо! — викаше Бочо. — Не мога да ви помогна! Чао! — от добродушната му същност не беше останал и помен.

— Моля те, знам, че си спомни. В двора ни се случват ужасни неща. Разбираш ли? Трябва да знаем какво е станало, за да се преборим с тях.

Очите на дядо Бочо се разшириха още повече. Лицето му се изкриви под маската на страх и ужас. Той отвърна само:

— Нищо не помня. Не мога да ви кажа нищо. Извинявайте — а след това ни поведе към вратата и я затръшна след нас. Ние стояхме пред къщата му около минута — застинали, изумени, объркани. Сигурен бях, че знае нещо, но поради неизвестна причина не го казваше. Сигурни бяха и майка, и Иво, и леля.

И при другите четирима възрастни не научихме нищо. Дядо Свилен и дядо Асен Пешака ни отговориха най-любезно, че не знаят за никакви странности, а когато попитахме дядо Георги и дядо Иван Бакърджията, те просто хлопнаха вратите си под носа ни, без да дадат обяснения.

Явно никой не искаше да говори за това. Вероятно случилото се е било в особено големи и опасни размери, щом десетки години по-късно не желаеха да говорят за него.

Какво ли е било това страшно нещо, че никой не иска дори и да го споменава? Кое ли е това събитие, което и до днес предизвиква потрес и ужас у възрастните жители? Мистерията се разрастваше главоломно.

През това време татко и чичо посетили кмета, поговорили с него и той ги пуснал само за около час в архива, защото след това трябвало да ходи до София за някакви дела. Кметът Тодор Искренов беше на петдесет и една, едър, с големи ръце и проницателни очи, и се славеше като виден краевед. За краткото време в архива татко и чичо все пак претърсили не малка част от вестниците.

Сега беше хиляда деветстотин деветдесет и седма година. Значи преди седемдесет и пет години е било хиляда деветстотин двадесет и втора. Преровили повечето броеве на тогавашния вестник „Крабовско лято“, но не открили да се споменава нищо особено. А и трябвало да четат бързо, защото имали на разположение само един час. После казали на кмета, че от утре ще идват често да разлистват вестниците.

За обяд си бяхме вкъщи и си разказахме това, което имахме за разказване. Сетне се захванахме за домакинската работа, като решихме, че на другия ден всички ние ще прекараме голяма част от деня в архива.

В четири следобед събитието се повтори. Отново стояхме вцепенени, чакахме и се молехме да свърши по-скоро. Този път то траеше само десетина минути. След като спря, ние продължихме с ежедневните си дейности. Беше девети юли.

* * *