В неизвестното - Донко Найденов

— Леле, ако бяхме в тази стая, какво щеше да стане? Андрей, какво ще правим сега?

— Абе сбъркана работа. Тенджерата е стара, сигурно вече ѝ е време. Не знам к’ви са тия смотани изработки, могат като нищо да убият човек — с типичния си строг тон изрече татко.

— Още ми бие сърцето. Така се стреснах само… — каза Иво.

— Аз ще започвам да почиствам. Тази вечер няма да се яде зеле — заяви майка.

Тогава и аз се намесих:

— Може да ми се карате, ама работата е странна. На това месо му има нещо. Защо кучето не го яде и кокошките не пиеха кръвта му? По-добре да не го ядем изобщо.

— Росене, престани с твоите глупости. Сега не му е времето да говориш така — укори ме майка се зае с почистването.

В следващите няколко дни аз наблюдавах с интерес животните. Дали заради странностите, които се случиха с Порки и с месото в тенджерата, или просто исках да зърна нещо свръхестествено, което да задоволи интереса ми към ужасите, но аз прекарвах почти цялото си ежедневие в двора. Тук ставаше нещо странно и неестествено, и това го показаха моите наблюдения.

Кокошките и патиците обикаляха главно около кокошарника, а това е доста нетипично за тях — обикновено можеш да ги видиш навсякъде из двора, както и в малкото дворче. Кучето, което връзвахме за ъгъла на третата кошара, до скоро си играеше непрекъснато и винаги извършваше някакви движения, ограничаващи се от дължината на въжето и показващи желанието му за свобода; ала през последните дни то лежеше напрегнато до стената, сякаш очакваше всеки момент към него да приближи опасен враг. В едната кочина свинята и малките прасенца изглеждаха неспокойни и напрегнати, а по очите им се четеше страх. Другата беше празна, но кръвта на шопара зловещо се беше разстлала по пода, недокосвана от никой, дори от многобройните мушици и насекоми.

Нещо много интересно се случи, когато се опитах да вкарам козите в третата кошара, входът, на която се намираше в малкото дворче. Щом ги подкарах към дворчето и те наближиха навеса, изведнъж се обърнаха рязко и побягнаха в обратната посока! Аз взех гегата и започнах да бутам едната. Тя ми оказа яростно съпротивление, но аз все пак бях по-силният и я изтласках яростно към дворчето, чиято врата бях отворил предварително. Бях отворил и входа на кочината, надявайки се, че агнетата и яретата няма да излязат. Когато избутах козата към дворчето, тя изведнъж се отскубна и влетя на бегом в кошарата. Същото се повтори и с другата коза. При излизането от кошарата погледнах уплашено към празната кочина. Имах чувството, че нещо неведомо и призрачно се носи във въздуха. Атмосферата на това място беше някак си… ЗЛОКОБНА!

Излязох на двора, взех една кокошка и тръгнах към малкото дворче. С приближаването тя ставаше все по-напрегната, а когато достигнахме до навеса и се показа кочината, кокошката изведнъж скочи и хукна по посока на кокошарника. После отидох при кучето и го хванах. То обичаше да го нося и затова не оказа съпротива, когато го взех, но щом тръгнах напред, то започна да мърда неспокойно и да скимти, като всячески искаше да се отскубне от ръцете ми. Когато доближих ъгъла на кошарата и пред погледите ни се мярнаха кочините, то изведнъж обърна глава, накострежи се и започна да лае бясно в онази посока! Аз се стреснах и го пуснах, но кучето продължи да лае свирепо.

В ранния следобед повиках брат ми при мен. Все още не исках да споделя случващото се с родителите ми — поне не сега, защото знаех, че ще ми се развикат да не се занимавам с глупости. А Иво беше по-малък и на него можех да покажа всичко. Привиках го малко преди да изкарам козите към козарника за следобедна паша. Направих му същите експерименти с една кокошка и с кучето. Той само ахна:

— Това е много интересно. Не може да бъде. Какво казаха майка и татко?

— Не съм им казал още. Ела да видиш свинята и прасенцата.

Отидохме боязливо до кочината и ги погледнахме — майката и прасетата се бяха скупчили в един от ъглите, но не от стената към кочината на Порки, а от другата. Всички грухтяха слабо, но някак си мъчително, сякаш се бяха предали на злощастна съдба или бяха привикнали към някакво постоянно нещастие, а по широко отворените им очи и този път се четеше страх. Истински страх! Странно е, че дори животно като прасето може да издава различни чувства.

— Сега ще видиш какво ще стане, когато изкарам козите.

— Абе ти правиш нещо. Познавам те добре. Това не може да е истина!

— К’во мога да направя бе, брат? Ти луд ли си? Освен да кажа на животните да не доближават дворчето. Ха, ха, ха! — със сарказъм отговорих аз.