В неизвестното - Донко Найденов

Липсваха ми птиците, насекомите, домашните животни, жабите по блатата.

* * *

Вратата на двора беше открехната. Не очаквах да е по друг начин, след като така я бяхме оставили. Знаех, че двата входа към къщата са отключени, знаех, че оставихме доста ценни за времето си вещи като телевизор, радио и пари, но едва ли някой крабовчанин би се осмелил да влезе.

На горния етаж всичко си беше на мястото, както го помним за последно. Дори леглата ни не бяха оправени. Но сега всичко беше обвито с дебел слой прах, въздухът беше застоял, миришеше на гнило и на старо, а от стените лъхаше студенина. Къщата имаше мъртъв, изоставен вид.

Долу положението беше същото — покрити с прах бяха печката, телевизора и леглото, а прозорците тъмнееха заради гъстите сивкави паяжини по тях. Отвън между плочките бяха поникнали огромни зелени треви.

Тръгнах към животинския двор. Вратата му беше широко отворена, както я оставихме последния път. Преди дванадесет години този двор беше пълен с всякакви твари — свине, патици, кокошки, куче. Сега той беше пуст и мъртъв. Навсякъде се търкаляха прогорели части от греди, парчета керемиди, летви, дъски, камъни. Между тях бяха пораснали бурени — символ на отдавна изоставено от човешко присъствие място.

Първата кошара беше най-малко засегната, но все пак забелязах няколко счупени керемиди и тук-там сажди и цепнатини по гредите. Втората обаче беше с почернели греди и покрив, който по чудо не бе рухнал. Всичко си стоеше на място, с изключение на сеното на втория етаж, което беше изгоряло до шушка.

Погледнах към разрушената постройка, служеща ни за гараж, както и към избухналия автомобил, който сега приличаше на черен ковчег, затрупан с останките от гаража. До тях се виждаше и избушената северна стена на третата кошара.

Навесът бе напълно съборен. Части от покрив и подпорни греди бяха разпилени по цялата земя. Тръгнах да прескачам гредите и керемидите, за да стигна до малкото дворче. Колкото повече приближавах към него, толкова повече усещах страх, безсилие, напрежение. Блаженото душевно спокойствие бавно се изпаряваше от мен и даваше път на уродливите и покварени мисли. Имах чувството, че малко по-малко се връщам към онези кошмарни спомени от миналото, имах чувството, че те ще оживеят тук, пред мен! Чувах злокобните сатанински звуци, зловещото биене и чупене на дъските, невероятната паника на животните! Стиснах главата си с ръце, за да прогоня страховитите спомени, казах си наум: „Това е само минало, това повече не може да се случи, всичко е свършило и ти си тук само за да разбереш причината“.

Ето я и оградата на малкото дворче, която беше затисната от остатъците на навеса. Пристъпих напред, обърнах се надясно и видях разрушения вход на третата кошара, както и сринатата външна тоалетна. Бавно извръщах глава, за да погледна наляво! Сърцето ми биеше като лудо! В ляво от мен трябваше да се намират останките на двете свински кочини, едната, от които беше Епицентърът на всичките ужасяващи и злощастни събития, станали през лятото на хиляда деветстотин деветдесет и седма. Обърнах се. Очаквах някое зловещо, сатанинско създание да ме връхлети, но видях само голям куп изгорели подпорни греди, дъски и летви. Между тях се рееха почернели камъни, пръст и части от керемидите на разрушения навес. Огромните бурени се подаваха злокобно от изгорелите руини.

II

Крабово се намира в северозападната част на нашата родина, на двадесет километра от град Белоградчик. Ниската раждаемост и постоянното намаляване на населението бяха довели нещата дотам, че осемдесет процента от хората в селото бяха възрастни, над петдесет и пет години. Селото се състоеше от около двеста къщи и приблизително сто и седемдесет души жители.

В нашия двор имаше три къщи, като две от тях бяха наши, а третата — на леля и чичо. Това „имение“ било построено през хиляда деветстотин и тридесета година от моя прадядо Недко, малко след раждането на синовете му Асен, Иван и Петър. Асен е бил най-големият от тримата братя, съответно баща на баща ми и мой дядо. Иван е бил средния по големина син, а най-малък бил Петър. Леля Тина и чичо Сотир са съответно дъщеря и зет на дядо Петър.

Дворът беше разделен на три части, което означаваше, че на всяка къща се падаше по една трета място. Отдавна бяхме премахнали преградите между двете наши къщи и сега притежавахме две трети от цялата площ (дядо Иван завеща своя дял на нас). Нашето пространство беше разделено на няколко части. Най-отпред беше вътрешният двор, в който се намираха двете къщи, както и две малки градини, и голям навес, в който се събирахме на празниците през лятото. Следваше животинският двор, имащ площ около един декар и състоящ се от три големи кошари, хамбар, зайчарник, още един навес и гараж. При влизане в двора отляво се падаше първата кошара, където имаше кокошарник (в който гледахме патиците и кокошките), дърварник и работилница, а отдясно бяха зайчарника — който тогава беше празен, и хамбара — където съхранявахме житото. Насреща се простираше втората кошара. Първото жилище в нея беше на кобилата. Следваше малък сводест преход, водещ до третата част от двора — задните градини, които имаха площ около двадесет декара. Непосредствено след този преход в се намираха два килера — единият бяхме превърнали във втори кокошарник, а в другия събирахме подпалки. На втория етаж на кошарата държахме сеното.