Род Стюарт - Автобиография

И така се появиха албумите Songbook, така се появи наградата „Грами“, така се появи и орденът ми на Британската империя, и така се появи дори мюзикълът, базиран на мои песни: Tonight S the Night на Бен Елтън, който се игра в театър „Виктория Палас“ цяла година от октомври 2003-а. Пени получи роля в представлението в последните три седмици, като лидер на танцова трупа „Горещи крака“, повтаряйки ролята, която бе изиграла за забавление в една благотворителна версия на постановката, в първоначалната и версия.

А следващото нещо, което ме помолиха, беше да пея пред Нейно Величество Кралицата. Искам да кажа буквално пред нея. Тя се намираше на три метра от мен, в един малък трон. Каква изключителна чест за един човек от „Арчуей Роуд“ - а и какво опъващо нервите предизвикателство. Изглежда, че ядосаният псевдо-марксист, който бе позирал с брой на „Дейли Уъркър“ се оказа роялист накрая. Това се случи през лятото на 2007-а в двореца „Сейнт Джеймс“, през една вечер, посветена на „Кралската национална организация на слепите хора“. Изпях The Way You Look Tonight и я посветих на Пени, две седмици преди сватбата ни.

Тези прекрасни усещания и състояния продължаваха да се случват и след 2000 г. Но в ъгълчето на съзнанието ми имаше една сянка, понеже знаех, че онова нещо, което си е заминало завинаги, беше писането на песни. То вече бе свършило. Винаги ми е било трудно, а после всичко стана по-лесно, когато спрях да го правя. Убедих себе си, че направих най-доброто, на което бях способен с малкото даден ми талант за писане на музика. Убедих себе си, че това, което съм имал, може би не е било истински талант. Не ме разбирайте погрешно, горд съм от каталога с песни, които съм написал - от Maggie May и You Wear It Well, и Mandolin Wind, и Forever Young. Но ми се струваше, че някакъв непознат човек беше написал тези песни.

И тогава, без ни най-малко да го очаквам, аз отново се натъкнах на този човек.

В края на 2011-а, Джим Креган дойде на неделен обяд в „Дървената къща“ в Епинг, а после двамата седнахме в „Бялата стая“ и Джим си извади китарата и започна да свири. Искаше да чуя нещо, което бе написал, а след това каза:

- Защо да не се пробваме да измислим нещо?

Ако трябва да съм напълно честен, аз с по-голямо нетърпение очаквах неделната следобедна дрямка. А Джим става доста сериозен, когато хване китара - все едно ти казва: „Това е много важна част от живота ми“. Затова нивото на ентусиазма ми за импровизирано писане на музика не беше много високо. Въпреки това, Джим продължи да свири, аз изтананиках някаква мелодия върху това, което свиреше, а той записваше онова, което се чуваше на своя iPhone. И малко след това аз казах:

- Хайде да приключваме вече, Джим - понеже си помислих: „Доникъде няма да стигнем“.

Той се прибра вкъщи, взе записа от телефона и поработи върху него в студиото, отново изсвири китарната част, пооправи я малко, а после ми я изпрати. А когато аз си я пуснах, усетих, че си казах: „Чакай малко, това наистина е нещо добро“. А после в главата ми се появи и заглавието Brighton Beach - от нищото, както често се случва със заглавията, и без никаква определена причина - и след това започнах да пиша текста: за купони на южното крайбрежие на Англия, докато бях тийнейджър и битник. И много бързо - много по-бързо, отколкото бях свикнал - песента беше готова. Дори още повече: добра и завършена песен, такава, с която бих се гордял.

По този начин се случи: отпуших се. Внезапно идеите за текстове, започнаха да се трупат в главата ми. Малко след това вече имах песен, която се казваше It S Over, за развод и раздяла - нещо, за което сте разбрали от тези страници, че поназнайвам доста неща. Вече се събуждах по средата на нощта, за да си записвам разни неща, а това никога не ми се беше случвало: песен за съвет към децата ми, песен от благодарност към баща ми. Завърших седем или осем песни много бързо, а и още не ги бях завършил изцяло, когато стана ясно, че явно ще имам десет авторски песни за записване - цял албум, а това си беше прецедент. Винаги са били пет или шест, а останалите кавъри.

Не знам защо се случи. Никой не ме беше принуждавал. Изскочи от нищото. Почувствах го като част от чистия късмет, с който бях благословен през целия си живот. (Повярвайте ми, не минава и един ден без, след като се събудя, да благодаря за това колко късмет съм имал.) Но нещо щракна в мен и аз осъзнах, че отново има различни неща, за които да пиша. Цял живот, съставен от най-различни теми. Книгата, която тъкмо прочетохте.

Когато взех тези нови песни в студиото през 2012-а и започнах да работя над тях за албум, който да излезе през 2013-а, аз се почувствах отново влюбен в целия процес. Отново бях жив и дишах. Това нещо си беше като прераждане, едно свързване с миналото. Всъщност, не съм сигурен дали имах чак същия ентусиазъм, когато записах първия си албум в Лондон, още в началото на 70-те, като хлапе с прическа на фукльо, който си проправя път напред чрез инстинкт и чисто нахалство. Но онова, което определено беше вярно, бе това, че не се бях чувствал толкова убеден за нови записи, като автор и продуцент, от времето на Gasoline Alley.