Томас Бреннан - Доктор Стъклен

Твърде късно. Трети влак, експрес, изникна от тунел някъде зад гърба на инспектора. С писък избра средната линия, лъскавото му черно тяло беше влажно под облаците пара от машината. Фенерът удари доктора в кръста и го разкъса като парцалена кукла. Едно след друго, грамадните колела сдъвкаха тялото: първо го прегази локомотивът, после премина тендерът, след това — обляните в светлина пътнически вагони.

Лангтън беше отстъпил само на сантиметри от влака. Успя да види зяпналия машинист с черно мазно лице, огряно в алено от пламъка на пещта. После експресът с рев отмина.

Лангтън погледна наляво. Двата насрещни влака буквално бяха надвиснали над него. Той се дръпна от релсите и стъпи на чакъления насип. Притиснал ушите си с длани, видя хвърлящите искри колела, които огънаха под натиска си релсите буквално до главата му. Свирепият вихър от движението на влака изду дрехите му. Очите и дробовете му се изпълниха с черен въглищен пушек.

Не можеше да помръдне. Остана да лежи като замаяно животно на чакъла, докато тунелите не погълнаха и двата влака. Фенерите в задната част на последните вагони светиха още известно време в мъгливия мрак, след това и те изчезнаха.

Бавно, съвсем бавно Лангтън се надигна и седна. Ревът на влаковете още изпълваше ушите му. Примигна през лютивия пушек в очите и току до крака си видя откъснато парче черен плат. От окървавения маншет в единия му край стърчеше човешка ръка, откъсната от китката. Пет метра по-нататък лежеше втора ръка, а до нея — стъпало, още парчета плат, колосаната яка, сгърчена и червена като сухо есенно листо.

Лангтън се изправи на крака и се загледа в останките от доктора беглец. Вдигна очи към бараката на стрелочниците, откъдето го гледаха две лица, притиснати до стъклото на прозореца. После Лангтън се преви и повърна върху студения мазен чакъл.

Дванадесет

Откритият огън обливаше с топли вълни кабинета на Форбс Патерсън. Лангтън протегна крака и длани към пламъците в опит да прогони стисналият го в здрава хватка студ. Съсипаният му вечерен костюм беше омазан в грес и кал, охреночервени петна от засъхнала кръв покриваха маншетите на ризата и обувките му.

Инспекторът се съсредоточи върху пламъците в камината. Зад себе си чуваше как чекмеджета се отварят и затварят, после тапа изскочи с тих пукот от бутилка, звънтене на чукнали се чаши.

— Изпий това — Патерсън му подаде чаша кехлибарено питие. — Запасът ми за спешни случаи.

Лангтън не отказа. Вдиша аромата на торф и лютичета, после отпи сериозна глътка от уискито и то опари гърлото му. Инспекторът протегна чашата да му долеят, после я положи на корема си.

Патерсън придърпа един разнебитен стол до огъня, седна и отпусна своята чаша на коляното си. След минута мълчание каза:

— Защо онзи не е направил опит да се спаси? Какво го е накарало да остане на релсите?

Без да отмества очи от пламъците, Лангтън отвърна:

— Страхът.

— А защо пак страхът не го е накарал да се дръпне? Знам, че аз бих се дръпнал, ако към мене летят два влака.

— На света има неща, по-лоши от смъртта — отвърна Лангтън. — Това бяха думите му. Боеше се от нещо толкова силно, че предпочете бързата смърт.

— От нещо? — попита Патерсън. — Или от някого?

Лангтън кимна. Мъжът, загинал на релсите в Едж Хил, беше само наемник, изпълняващ чужди заповеди — заповедите на човек, който му е вдъхвал страх, по-силен от всичко на света.

— Доʞтор Стъклен.

— Така трябва да е — отвърна Патерсън. — Как ще го докажем е съвсем друг въпрос. Поне Мичман Джейк ни падна в ръчичките.

— Къде е?

— В килиите в мазето — Патерсън пресуши чашата си и стана. — Ще дойдеш ли на разпита?

Лангтън сведе поглед към мръсните си дрехи. Знаеше, че първо трябва да се прибере у дома и да се преоблече. Изобщо не се интересуваше от външния си вид, но продължаваше да усеща в ноздрите си миризмата на пушек, а петната от кръв непрекъснато му напомняха за прегазения.

Гаврътна последната си глътка уиски.

— Идвам.

Двамата инспектори слязоха в мазето. Толкова рано призори, тъкмо преди да удари пет сутринта, цялото управление принадлежеше на неколцината дежурни офицери и на чистачките. Приведените жени спираха за миг да бършат пода при стъпките на Лангтън и Форбс Патерсън, за да напомнят на инспекторите да внимават, за да не се подхлъзнат по мокрото.

— Защо му викат Мичман Джейк? — попита Лангтън.

— Преди е бил моряк и прякорът му е останал. Никога преди не съм говорил с него, въпреки че сме по петите му вече от година.