Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Ти пък, най-близкото саамско селище е минимум на петстотин километра

Ерика не каза нищо.

– Ерика, аз…

– Знам. A man’s gotta do what a man’s gotta do and all that crap[61]. Няма нужда да казваш каквото и да било. Прости ми, че се държах като кучка и не отговарях на обажданията ти. Може ли да започнем отначало? Имаш ли нещо против да дойда да те посетя?

– Когато поискаш.

– Да си взема ли пушка с куршуми за вълци?

– Не. Ще наемем няколко лапландци с кучешки впряг. Кога пристигаш?

– В петък вечерта. Добре ли е така?

Изведнъж животът му се стори много по-хубав.

КАТО СЕ ИЗКЛЮЧИ тясната изчистена пътека, която водеше до вратата, дворът бе затрупан от поне метър сняг. Микаел наблюдаваше скептично лопатата за риене на сняг в продължение на една дълга минута, след което се отби у Гунар Нилсон и попита дали Ерика може да остави своето БМВ у тях, докато е в Хедебю. Нямало проблем. Имаха просторен гараж за две коли, а освен това разполагаха и с устройство за затопляне на двигателя.

Ерика потегли ранния следобед и пристигна към шест вечерта. Те се гледаха плахо в продължение на няколко секунди, след което се прегърнаха и останаха гушнати значително по-дълго.

Нямаше почти нищо друго интересно, което можеше да ѝ покаже в обгърнатото от мрак село, освен осветената църква. Хранителният магазин и кафенето на Сузане щяха да затворят всеки момент. Така че те влязоха направо вкъщи. Микаел приготви вечеря, докато Ерика разглеждаше къщата. Тя направи няколко коментара за запазените от петдесетте години броеве на „Рекордмагасинет“ и се зарови в папките в кабинета му. Вечерята им бе твърде калорична – агнешки пържоли със задушени картофи и сметанов сос. Пиха и червено вино. Микаел се опита да повдигне темата за „Милениум“, но Ерика не бе в настроение да обсъжда вестника. Вместо това в продължение на два часа разговаряха за работата на Микаел тук и за това как се чувства. После провериха дали леглото е достатъчно широко за двама.

ТРЕТАТА СРЕЩА с адвокат Нилс Бюрман първо бе отменена, после – прехвърлена за друг час. Накрая се уговориха за пет часа същия петък. При предишните си посещения Лизбет Саландер бе посрещана от ухаеща на мускус петдесетгодишна жена, която работеше като секретарка в кантората. Този път обаче тя си бе тръгнала по-рано, а адвокат Бюрман миришеше леко на алкохол. Той даде знак с ръка на Саландер да се настани на един от столовете за посетители и продължи да разглежда разсеяно някакви документи, докато накрая съвсем неочаквано ѝ обърна внимание.

Срещата им се превърна в нов разпит. Този път се интересуваше от сексуалния ѝ живот. Тя смяташе, че това засяга само нея и нямаше никакво намерение да го обсъжда с когото и да било.

След като си тръгна, осъзна, че не се беше справила със ситуацията по възможно най-добрия начин. В началото бе седяла мълчаливо и бе отказвала да отговоря на въпросите му; той беше решил, че се срамува, че е сексуално изостанала или пък крие нещо, и я бе притиснал. Саландер бе осъзнала, че той няма да спре, и бе започнала да му дава кратки и невинни отговори, които според нея се вписваха в психологическия ѝ профил. Беше споменала Магнус , представи го като леко задръстен компютърен специалист на нейните години, който се държи с нея като джентълмен, води я на кино, а понякога остава да преспи у тях. Всъщност М агнус бе плод на въображението ѝ, роден по време на разговора, но Бюрман използва тази новина като претекст да разнищи сексуалния ѝ живот през следващия един час.

– Колко често правиш секс?

– От време на време.

– Кой поема иниц и ативата – ти или той?

– Аз.

– Използвате ли презерватив?

– Естествено.

Тя все пак бе чувала за ХИВ.

– Коя е любимата ти поза?

– Ами, най-вече по гръб.

– Обичаш ли орален секс?

– Оооо, я почакай малко…

– Правила ли си някога анален секс?

– Не, не мисля, че е много забавно да те чукат отзад, но какво, по дяволите, те засяга това?

Тя не бе избухвала друг път в присъствието на Бюрман. Знаеше много добре как може да възприеме погледа ѝ и го бе забила в земята, за да НЕ издаде чувствата си. Когато отново вдигна очи, той се хилеше от другата страна на бюрото. Лисбет Саландер веднага осъзна, че животът ѝ щеше да се промени драматично. Тръгна си от кантората на адвокат Бюрман, изпълнена с чувство на отвращение. Бе я свàрил неподготвена. На Палмгрен никога нямаше да му хрумне да започне да ѝ задава подобни въпроси, но пък винаги бе на разположение, ако тя решеше, че иска да обсъди нещо с него. Което се случваше доста рядко.