Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

Густав Морел се разсмя.

– Ех, Микаел. Посветих на този случай страшно много време и не мога да се сетя за нещо, което да не съм проверил. Не се отказах дори и след като получих ново назначение и се преместих от Хедестад.

– Преместили сте се?

– Да, аз не съм родом от Хедестад. Служих там от 1963 до 1968 година. След това станах комисар и започнах работа в полицията в Йевле, където останах до края на кариерата си. Но дори и там не спрях да се занимавам с изчезването на Хариет Вангер.

– Предполагам, че Хенрик Вангер е бил доста настоятелен.

– Да, но това не бе единствената причина. Загадката около Хариет продължава да ме интересува живо и до днес. Искам да кажа… погледнете го от този ъгъл – всеки полицай има по един неразрешен мистериозен случай в кариерата си. От времето, докато работех в Хедестад, съм запазил спомена как колегите ми обсъждаха случая „Ребека“ в стаята за почивка. Имаше един полицай на име Тоштенсон, той почина преди много лета, който години наред се връщаше към този случай. Занимаваше се с него в свободното си време и през отпуската. Вадеше папките с материалите и си блъскаше главата над тях и през всеки по-спокоен период.

– И тук ли става въпрос за изчезнало момиче?

Инспектор Морел го погледна учудено за миг. След това се усмихна на опита на Микаел да открие някаква връзка.

– Не, не затова ви разказвам за него. Говоря за душата на полицая. Случаят „Ребека“ е отпреди Хариет Вангер да се роди и давността му отдавна е изтекла. През четирийсетте години една жена от Хедестад е нападната, изнасилена и убита. Нищо необичайно. На всеки полицай се налага да разследва подобно престъпление в даден момент от кариерата си. Само че една част от случаите влизат под кожата на разследващите. Това момиче е убито по най-бруталния възможен начин. Убиецът я е завързал и пъхнал главата ѝ сред въглените в една камина. Не знам колко време е минало, преди бедното девойче да умре, и какви мъки е преживяло.

– По дяволите.

– Точно така. Убийството било невиждано жестоко. Бедният Тоштенсон пристига първи на мястото, след като е намерена. Убийството ѝ остана неразрешено въпреки помощта на изпратените от Стокхолм експерти. Този случай не спря да го преследва...

– Разбирам.

– Хариет е моят случай „Ребека“. Само че що се отнася до нея, дори не знаем как е умряла. Реално погледнато, не разполагаме и с доказателства, че е била убита. Но така и не можах да се отърся.

Той се замисли за миг.

– Няма по-самотна професия от тази на полицаите, разследващи убийства. Приятелите на жертвите са разстроени и отчаяни, но рано или късно, след няколко седмици или месеца, животът им отново потича постарому. На семействата на убитите им трябва повече време, но дори и те успяват да надмогнат скръбта и отчаянието. Животът продължава. Но неразрешените убийства не ти дават мира. Накрая остава само един човек, който мисли за жертвата и се опитва да я възмезди – полицаят, който продължава да работи по случая.

СРЕД ЖИТЕЛИТЕ НА ОСТРОВ ХЕДЕБЮ имаше още трима членове на семейство Вангер. Александър Вангер, роденият през 1964 година син на третия по старшинство брат, Грегер, живееше в ремонтирана къща от началото на двайсети век. Микаел бе научил от Хенрик, че Александър в момента се намира в Западна Индия, където се бе отдал на любимото си занимание – да плава и да прекарва времето си в мързелуване. Хенрик се бе изказал толкова нелицеприятно за племенника си, че Микаел реши, че двамата явно бяха кръстосвали шпаги. Той се задоволи с констатацията, че по времето на изчезването на Хариет Вангер Александър е бил на двайсет и се е намирал на острова.

Александър живееше с майка си Герда, осемдесетгодишната вдовица на Грегер Вангер. Микаел никога не я беше виждал; тя бе болна и през повечето време лежеше.

Третият член на семейството, разбира се, бе Харалд Вангер. През първия месец на престоя си Микаел дори не бе мяркал стария расов биолог. Къщата на Харалд Вангер, която беше и най-близката постройка до дома на журналиста, бе мрачна и зловеща със затъмнените си прозорци. На няколко пъти на Микаел му се стори, че пердетата се люшваха леко, когато той минаваше. А една нощ, точно преди да си легне, забеляза, че в стая на втория етаж свети. Едно от пердетата се бе поразместило. Микаел бе стоял запленен до масата в тъмната си кухня в продължение на двайсет минути и бе гледал светлината, докато накрая не му омръзна и не се отправи към спалнята си, треперейки от студ. На сутринта пердето отново закриваше целия прозорец.