Стиг Ларшон: Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Струваше си да дойда дотук само за да те видя с този лист в ръка.

Микаел не отговори. С Уилям Борг се познаваха от петнайсет години. Веднъж дори бяха работили заедно по заместване като финансови репортери в един сутрешен вестник. Именно там се превърнаха във врагове за цял живот може би поради взаимната си органическа нетърпимост. Микаел смяташе Борг за ужасен репортер. Беше му неприятен и като човек – дребнав и отмъстителен, той тормозеше околните с плоски шеги и се изказваше презрително за по-възрастните и следователно по-опитни журналисти. Особена неприязън изпитваше към по-възрастните жени репортери. С Микаел се скараха веднъж, последваха и други кавги, а накрая неразбирателството им се превърна в лична вражда.

През годините Микаел Блумквист и Уилям Борг неведнъж бяха кръстосвали шпаги, но едва в края на 1990 година се превърнаха в истински врагове. Микаел написа книга за финансовите журналисти, в която старателно бе цитирал няколко глупави статии на Борг. Според версията на Блумквист Борг се бе изкарал голям познавач, но бе анализирал фактите погрешно и бе написал хвалебствени статии за интернет компании, които скоро след това западнаха. Борг не бе останал във възторг от позицията на Микаел и когато веднъж се срещнаха случайно в едно заведение на улица „Сьодер“, едва не стигнаха до бой. Точно тогава Борг се отказа от журналистическата си кариера и започна доста по-високоплатена работа като консултант в една компания, която на всичкото отгоре попадаше в сферата на интереси на индустриалеца Ханс-Ерик Венерстрьом.

Гледаха се продължително, след което Микаел се обърна и си тръгна. Бе типично в стила на Борг да дойде до кметството с единствената цел да му се надсмее.

Докато се отдалечаваше от сградата, пред него спря автобус номер 40 и той се качи само за да се махне оттам. Слезе на площад „Фридхемсплан“ и остана на спирката. Продължаваше да стиска листовете с присъдата в ръка и се чудеше накъде да тръгне. Накрая реши да се разходи до кафене „Ана“ край входа на полицейския гараж.

По-малко от половин час след като си поръча кафе с мляко и сандвич, по радиото започнаха новините. Неговата история попадна на трето място след бомбен атентат на камикадзе в Йерусалим и новината, че правителството е назначило комисия, която да разследва новосъздаден картел в сферата на строителната индустрия.

„Журналистът Микаел Блумквист от вестник „Милениум“ бе осъден в четвъртък сутринта на три месеца затвор за груба клевета срещу индустриалеца Ханс-Ерик Венерстрьом. В прословутата си статия, публикувана по-рано тази година, за така наречената афера Минос Блумквист излезе с твърдението, че Венерстрьом е вложил в сделки с оръжие държавни средства, предвидени за инвестиции в индустрията на Полша. Микаел Блумквист също така бе осъден да заплати обезщетение в размер на сто и петдесет хиляди крони. Бертил Камнермаркер, адвокатът на Венерстрьом, сподели в свое изявление, че клиентът му е доволен от присъдата. „Това е изключително сериозен случай на клевета“ – заяви той.“

Текстът на присъдата беше разположен на двайсет и шест страници. В нея бяха представени аргументите за признаването на Блумквист за виновен по петнайсет случая на груба клевета срещу бизнесмена Ханс-Ерик Венерстрьом. Микаел констатира, че всяко от обвиненията, за които го бяха осъдили, му струваше десет хиляди крони и шест дни затвор. Без да се смятат разходите по делото и хонорарът на адвоката му. Дори не му се мислеше колко дълга щеше да излезе сметката, но същевременно осъзнаваше, че нещата можеше да са далеч по-зле. Съдът бе решил да го признае за невинен по седем точки.

Докато четеше текста на присъдата, някакво смътно чувство караше стомаха му да се свива все по-силно. Това го изненада. Още от началото на процеса бе наясно, че само чудо може да го спаси от присъда. Към този момент вече нямаше никакво съмнение, че бе виновен, така че се беше примирил с тази мисъл. Изобщо не се бе притеснявал по време на двудневния процес, нито докато беше чакал в продължение на единайсет дни съдът да вземе решение и да формулира текста, който държеше в ръката си. Облада го безпокойство едва сега, след като всичко бе свършило.

Всеки път, щом отхапеше от сандвича, имаше чувството, че хлябът набъбва в устата му. Бе му трудно да преглъща и бутна чинията настрани.

За първи път осъждаха Микаел Блумквист за престъпление, за първи път бе заподозрян и обвинен. Всъщност присъдата бе незначителна. Престъплението му беше леко. Все пак не се касаеше за въоръжен грабеж, изнасилване или убийство. Въпреки това финансовият ѝ аспект бе значителен. „Милениум“ не беше флагманският кораб на медийната флота и не разполагаше с неограничени ресурси. Вестникът съществуваше на кътни зъби, но въпреки това присъдата не бе огромна катастрофа за него. Проблемът се заключаваше в следното – Микаел бе един от акционерите на медията, а освен това, колкото и глупаво да беше, се изявяваше и като журналист, и като отговорен издател. Микаел смяташе да плати обезщетението от сто и петдесет хиляди крони от собствения си джоб, което щеше да погълне всичките му спестявания. Вестникът трябваше да покрие разноските по делото. Всичко щеше да се нареди, ако направеха добър разчет на бюджета си.