Стиг Ларшон: Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

НЯМАШЕ ЗНАЧЕНИЕ, че Микаел Блумквист никога през живота си не бе използвал името си Карл, нито пък се бе подписвал като Карл Блумквист. От този момент нататък за негово най-огромно съжаление всичките му колеги започнаха да го наричат Кале Блумквист – те произнасяха прякора му насмешливо и закачливо, не враждебно, но и не особено дружелюбно. При цялото си уважение към Астрид Линдгрен, чиито книги обичаше, той мразеше прозвището си. Трябваше да минат няколко години, през които успя да натрупа по-сериозни журналистически заслуги, преди прякорът му да бъде позабравен, но въпреки това Микаел продължаваше да подскача като ужилен всеки път, щом някой го наречеше така в негово присъствие.

И така, той се усмихна спокойно и погледна в очите журналиста от вечерния вестник.

– Ами измисли нещо. Статиите ти така или иначе винаги са скалъпени.

Тонът на разговора бе приветлив. Те всички малко или много се познаваха, а най-отявлените критици на Микаел ги нямаше. Всъщност той бе работил с единия от присъстващите журналисти, а преди няколко години дори бе успял да свали репортерката, която работеше за Тв 4.

– Здравата те скастриха там вътре – констатира младият представител на „Дагенс Индустри“, който очевидно бе назначен по заместване.

– Мда – съгласи се Микаел. Нямаше как да го отрече.

– Как се чувстваш сега?

Въпреки сериозността на ситуацията нито Микаел, нито останалите по-възрастни журналисти можаха да сдържат усмивките си, когато чуха логично последвалия въпрос. Микаел се спогледа с дамата от Тв 4. „Как се чувстваш сега?“ – според Сериозните журналисти това бе единственият въпрос, който Глупавите спортни репортери успяваха да зададат на задъханите спортисти след финалната линия. След това обаче Микаел отново стана сериозен.

– Аз, разбира се, мога единствено да съжалявам, че съдът не взе друго решение – отвърна той малко сухо.

– Три месеца затвор и обезщетение от сто и петдесет хиляди крони. Това никак не е малко – рече представителката на Тв 4.

– Ще го преживея.

– Ще помолиш ли Венерстрьом за извинение? Ще си стиснете ли ръцете?

– Едва ли. Мнението ми за бизнес етиката на господин Венерстрьом не се е променило особено.

– Тоест продължаваш да твърдиш, че той е мошеник? – побърза да попита „Дагенс Индустри“.

Този въпрос можеше да роди статия с потенциално унищожително заглавие и Микаел вероятно щеше да падне в капана, ако нетърпението, с което репортерът му поднесе микрофона, не бе издало намеренията му. За миг се замисли какво да отговори.

Съдът все пак бе постановил, че Микаел Блумквист е опозорил името на финансиста Ханс-Ерик Венерстрьом. Бяха го осъдили за клевета. Процесът бе приключил и той нямаше намерение да обжалва. Какво щеше да се случи обаче, ако по невнимание отново повтореше твърденията си още на излизане от съда? Микаел реши да не отговаря.

– Смятам, че имах достатъчно основания да публикувам събраните от мен сведения. Съдът обаче е на различно мнение и аз, разбира се, трябва да го приема. С колегите ще обсъдим внимателно присъдата и ще решим какви действия да предприемем. За момента няма какво повече да добавя.

– Ти явно си забравил, че всеки журналист трябва да подкрепи твърденията си с доказателства – каза малко рязко репортерката от Тв 4.

Не можеше да отрече, че бе права. С нея бяха добри приятели. Изражението на лицето ѝ бе неутрално, но на Микаел му се стори, че забеляза разочарование и дистанцираност в очите ѝ.

Микаел Блумквист остана да отговаря на въпросите им още няколко мъчителни минути. Във въздуха висеше един неизречен въпрос – как така Микаел бе написал статия, без да има каквито и да било доказателства за твърденията си. Нито един репортер не го зададе може би защото всичко бе страшно нелогично и срамно. Репортерите пред него, с изключение на младока от „Дагенс Индустри“, до един бяха ветерани с богат опит. За тях евентуалният отговор на този въпрос би бил непонятен.

Представителката на Тв 4 го накара да застане пред вратата на кметството и го интервюира пред камерата. Тя се държеше по-мило, отколкото той заслужаваше. Бе казал достатъчно, така че всички репортери да са доволни. Историята му щеше да роди доста заглавия – нямаше как да го избегне. За пореден път си каза, че все пак това бе най-важното събитие в медийното пространство за годината. Журналистите бяха получили каквото искаха и се върнаха всеки в съответната редакция.

МИСЛЕШЕ да се поразходи, но този декемврийски ден се оказа доста ветровит и той се почувства премръзнал още след края на интервюто. Докато стоеше сам на стълбите пред кметството, вдигна глава и видя Уилям Борг да излиза от колата си, където бе изчакал Тв 4 да приключи. Погледите им се срещнаха, а Уилям Борг се усмихна.