Стиг Ларшон: Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Тогава ще контролирате над четирийсет процента.

– В семейството не е имало подобен картел преди, що се отнася до гласуването. Достатъчно голяма част от притежателите на по един-два процента акции също ще застанат на наша страна. Хариет ще заеме поста ми през февруари.

– Тя няма да е особено щастлива.

– Не, но се налага. Трябват ни нови партньори и свежа кръв. Освен това ни се предоставя възможност да си сътрудничим с нейния собствен концерн в Австралия. Това отваря доста врати.

– Къде е Хариет днес?

– Нямаш късмет. Тя е в Лондон. Но с удоволствие би се срещнала с теб.

– Ще се видим на срещата на Управителния съвет през януари, ако тя заеме мястото ти във вестника.

– Знам.

– Предай ѝ, че не възнамерявам да обсъждам случилото се през шейсетте години с никой друг освен с Ерика Бергер.

– Знам. И Хариет го знае. Ти си морален човек.

– Предай ѝ още, че всичко, което прави отсега нататък, ще попадне във вестника, ако не внимава. Концернът „Вангер“ няма да се отърве от зоркото ни око.

– Ще я предупредя.

Микаел напусна дома на Хенрик Вангер, когато старецът неусетно задряма. Той събра багажа си в две чанти. Заключи вратата на къщата за гости за последен път, след което се поколеба за миг, но накрая се отби до Сесилия Вангер и почука. Нямаше я вкъщи. Микаел извади бележника си, откъсна една страница и драсна няколко реда. „Прости ми. Желая ти всичко най-хубаво.“ Пусна бележката заедно с една визитка в пощенската ѝ кутия. Къщата на Мартин Вангер бе пуста. На кухненския прозорец светеше коледен свещник с електрически лампички.

Той се качи на вечерния влак за Стокхолм.

ЛИСБЕТ САЛАНДЕР СЕ ИЗОЛИРА от света през дните между Коледа и Нова година. Не вдигаше телефона и не сядаше пред компютъра. Отдели два дни, за да изпере дрехите си и да изчисти и подреди апартамента си. Събра на купчини трупаните в продължение на година картонени кутии от пица и ги изхвърли. Изнесе общо шест черни торби за смет и около двайсетина хартиени торбички, пълни с вестници. Изглежда бе решила да сложи ново начало. Възнамеряваше да си купи нов апартамент, когато открие нещо подходящо, но дотогава старият ѝ дом щеше да блести от чистота както никога досега.

След това се строполи върху дивана като парализирана и се замисли. Никога през живота си не бе изпитвала подобна жажда. Искаше ѝ се Микаел Блумквист да позвъни на вратата ѝ… И какво? Да я прегърне и да я вдигне на ръце? Да я завлече в спалнята, изпълнен със страст, и да смъкне дрехите ѝ? Не, всъщност искаше единствено да е до нея. Искаше да го чуе да казва, че я обича заради самата нея. Че в целия свят и в живота му няма по-специална жена от нея. Искаше да получи от него обич, а не само приятелство… „На път съм да си загубя ума“, помисли си тя.

Не ѝ достигаше вяра в себе си. Светът на Микаел Блумквист бе населен от хора с уважавани професии и подреден живот, истински възрастни. Познатите му извършваха определени дейности, имаха телевизионни изяви и влизаха в заглавията. „За какво съм ти аз?“ Най-огромният страх на Лисбет Саландер, толкова силен и мрачен, че напомняше фобия, бе, че хората щяха да се присмиват на чувствата ѝ. Изведнъж ѝ се стори, че цялото ѝ самочувствие, изградено с толкова усилия, се срина.

Тогава взе решение. Отне ѝ няколко часа да събере нужната смелост, но тя трябваше да го види и да му каже как се чувства.

Всичко друго бе непоносимо.

Трябваше да измисли повод, който да я отведе до вратата му. Не му бе подарила нищо за Коледа, но знаеше какво точно да му купи. В един малък магазин за ненужни вещи бе видяла серия рекламни ламаринени табели от петдесетте години с релефни фигури. На една от тях бе изобразен Елвис Пресли с китара на бедрото. До устата му имаше балонче със следния текст: „Heartbreak Hotel“. Тя нямаше никакво чувство за вътрешен дизайн, но веднага разбра, че тази табела подхожда чудесно на къщата в Сандхамн. Струваше седемстотин и осемдесет крони, а тя се спазари за седемстотин заради принципа. Помоли да ѝ я опаковат, взе я под мишница и тръгна пеша към апартамента на Микаел на улица „Белмансгатан“.

Докато вървеше по улица „Хорнсгатан“, хвърли поглед на кафене „Кафебар“ и съзря Микаел Блумквист да излиза отвътре с Ерика Бергер, която вървеше зад него. Той каза нещо, Ерика се разсмя, прегърна го през кръста и го целуна по бузата. Изчезнаха по улица „Бреншупкаготан“ в посока към „Белмансгатан“. Езикът на телата им не оставяше място за съмнение – намеренията им бяха напълно ясни.