Стиг Ларшон - Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1

– Искам да го обсъдим на по кафе. Сега.

СРЕЩНАХА СЕ в кафене „Кафебар“ на улица „Хорнсгатан“. Саландер изглеждаше толкова сериозна, когато Микаел седна на табуретката до нея, че той леко се разтревожи. Както обикновено, тя пристъпи директно към въпроса.

– Налага ми се да взема пари назаем.

Микаел се усмихна с най-глуповатата си усмивка и посегна към портфейла си.

– Разбира се. Колко?

– Сто и двайсет хиляди крони.

– Опа-а! – той отново прибра портфейла. – Не нося толкова в момента.

– Не се шегувам. Имам нужда от сто и двайсет хиляди за, да речем, шест седмици. Отвори ми се възможност да направя една инвестиция, но няма към кого да се обърна. В сметката ти в момента има около сто и четирийсет хиляди. Ще ти ги върна до последното йоре.

Микаел не коментира факта, че Лисбет беше пробила защитата на банката и бе разбрала каква сума имаше в сметката му. Той използваше интернет банкиране, така че нямаше съмнение как го бе постигнала.

– Няма нужда да вземаш назаем пари от мен – отвърна той. – Все още не сме обсъдили твоя дял, но със сигурност ще покрие сумата, която искаш да заемеш.

– Дял?

– Сали, ще получа невероятно голям хонорар от Хенрик Вангер и в края на годината ще си оправим сметките. Аз щях да съм мъртъв, а „Милениум“ щеше вече да е фалирал, ако не беше ти. Смятам да разделя хонорара с теб. 50:50.

Лисбет Саландер го погледна изпитателно. Челото ѝ се бе сбърчило леко. Микаел бе започнал да свиква с мълчаливите ѝ паузи. Накрая тя поклати глава.

– Не искам парите ти.

– Но…

– Не искам нито крона от теб – внезапно се усмихна по своя си особен начин. – Освен ако не ги получа под формата на подаръци за рождения си ден.

– Сега осъзнах, че така и не знам кога си родена.

– Ти си журналист. Открий сам.

– Честно казано, Саландер, говоря сериозно.

– Аз също. Не искам парите ти. Трябват ми просто сто и двайсет хиляди назаем, утре.

Микаел Блумквист замълча. „Тя дори не ме попита колко е голям делът ѝ от хонорара.“

– Сали, с удоволствие бих отишъл с теб до банката днес, за да ти дам сумата, която ти трябва. Но в края на годината отново ще си поговорим за дела ти.

Той махна с ръка.

– И между другото кога е рожденият ти ден?

– В нощта на Валборг[154]. Подходящо, нали? Аз така или иначе се разхождам наоколо с метла между краката.

ТЯ КАЦНА В ЦЮРИХ в седем и половина вечерта и се качи в такси до хотел „Матерхурн“. Бе си запазила стая под името Ирене Несер и се идентифицира с норвежки паспорт. Ирене Несер имаше руса, дълга до раменете коса. Бе купила перуката в Стокхолм и бе използвала десет хиляди крони от взетия от Микаел Блумквист заем, за да купи два паспорта от един от съмнителните „елементи“ в интернет мрежата на Plague.

Тя се качи веднага в стаята си, заключи вратата и се съблече. Легна на леглото и впери поглед в тавана на стаята, която струваше хиляда и шестстотин крони на вечер. Чувстваше се празна. Вече бе похарчила половината от заетата от Микаел Блумквист сума и макар да бе добавила към нея и всичките си спестявания до последната крона, бюджетът ѝ бе доста ограничен. Тя спря да мисли и веднага заспа.

Събуди се малко след пет сутринта. Веднага влезе под душа, след което се зае да прикрие татуировката на врата си с дебел слой крем с телесен цвят и пудра по краищата. Следващата точка в дневния ред бе запазването на час за седем и половина сутринта в салон за красота, разположен във фоайето на един доста скъп хотел. Тя си купи още една руса перука, средно дълга, оформена на черта. След това си направи маникюр с дълги, изкуствени червени нокти, които залепиха върху нейните собствени, изгризани до дъно. Поставиха ѝ изкуствени мигли. Още пудра, руж, а накрая червило и други мазила. Общо за осем хиляди крони.

Тя плати с кредитна карта на името на Моника Шолс и представи английски паспорт, който потвърди идентичността ѝ.

Следващата ѝ спирка бе „Camilles House of Fashion“[155], на сто и петдесет метра надолу по улицата. След един час излезе оттам с черни ботуши, черен чорапогащник, пола с пясъчен цвят и блуза в тон, яке до кръста и барета. Всички дрехи бяха маркови и скъпи. Тя се бе доверила на продавач-консултанта за избора. Дори си беше купила ексклузивна кожена чанта за документи и малка пътна чанта с марката „Самсонит“. Последният щрих бяха дискретни обици и изчистена златна верижка за врат. Задължението по кредитната ѝ карта се бе увеличило с още четирийсет и четири хиляди крони.

За първи път в живота си Лисбет Саландер дори имаше бюст. Тя затаи дъх, като се погледна в огледалото на вратата. Гърдите ѝ бяха също толкова фалшиви, колкото и самоличността на Моника Шолс. Бяха направени от латекс и закупени от магазин в Копенхаген, където пазаруваха травестити.