Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Спомням си за тази вечер с прекрасна смесица от топли чувства, примесени с лека горчивина. Цигулки, лютни и барабани — всички пееха и танцуваха колкото им душа иска. Смея да твърдя, че празненството можеше да се сравнява с онова веселие, което можете да си представите, че съществува само в приказките.

Получих подаръци. Трип ми подари нож с кожена кания за закачане на колана, като твърдеше, че всяко момче трябва да има нещо, с което да може да се нарани. Шанди ми поднесе чудесно наметало, направено от нея самата, с много малки джобове за съкровищата, притежавани от всеки малчуган. Родителите ми пък ми подариха лютня — красива вещ от гладко тъмно дърво. Разбира се, наложи се да изсвиря на нея една песен и Бен пя с мен. Тъй като още не бях свикнал с новия инструмент, понякога струните ми се изплъзваха, а и на Бен му убягнаха някои ноти веднъж-дваж, но иначе се получи приятно.

Бен отвори малка бъчонка с медовина, която беше пазил „точно за такъв случай“. Спомням си, че я опитах и беше гъста и сладко-горчива на вкус.

Няколко човека заедно бяха написали „Балада за Бен, Великия пивовар“. Като си акомпанираше с арфа, баща ми я изрецитира с толкова сериозен вид, сякаш ставаше дума за някой от Модеганския кралски род. Всички се смяхме, докато ни заболяха коремите, а Бен се смееше два пъти по-силно от останалите.

По някое време през нощта майка ми ме завъртя във вихъра на главозамайващ танц. Смехът й звънтеше като музика, носена от вятъра. Косата и полите й се увиваха около мен, докато тя се въртеше. От нея се носеше успокояващо ухание, каквото само майките имат. Този мирис и бързата й насмешлива целувка ми помогнаха за облекчаването на тъпата болка от заминаването на Бен много повече, отколкото всички други забавления, взети заедно.

Шанди предложи да изтанцува специален танц за Бен, но само ако той отиде в палатката й, за да го види. Никога преди това не бях виждал Бен да се изчервява, но сега пламна. Поколеба се за миг и когато накрая й отказа, беше очевидно, че сърцето му се къса.

Шанди възропта и сладко се нацупи, като повтаряше колко дълго се е упражнявала. Накрая тя го завлече в палатката си и двамата бяха сподирени от одобрителните викове на цялата трупа.

Трип и Терен изиграха пародия на бой с мечове, който, от една страна, беше зашеметяваща фехтовка, от друга — драматичен монолог (на Терен), и от трета — шутовщина, която, сигурен съм, Трип импровизираше на момента. Гонеха се из целия лагер.

По време на битката Трип успя да счупи меча си, да се крие под полата на една дама, да се фехтува със салам и да извърши такива акробатични номера, че беше цяло чудо, че не се нарани сериозно. Все пак панталоните се сцепиха на две на задника му.

Дакс се запали, докато се опитваше да покаже впечатляващо гълтане на огън, и се наложи да го поливат с вода. Отърва се само с опърлена брада и малко наранена гордост. След това бързо се възстанови под нежните грижи на Бен, халба медовина и напомнянето, че не всекиму е писано да има вежди.

Родителите ми изпяха „Песента на сър Савиен Тралиард“. Като повечето от великите песни тя беше написана от Илиен и, общо взето, беше считана за неговия шедьовър.

Беше красива песен, още повече, че бях чувал баща ми да я изпълнява цялата само няколко пъти преди. Тя е дяволски трудна и баща ми вероятно беше единственият в трупата, който можеше да я изпълни както трябва.

Макар че не го показваше, знаех, че песента не е лесна дори за него. Майка ми му пригласяше, а тембърът й беше нежен и игрив. Когато двамата си поемаха дъх, дори пламъците на огъня сякаш стихваха. Усещах как сърцето ми се издигаше високо, за да потъне след това обратно. Плаках — и заради красотата на двата гласа, които бяха впримчени толкова съвършено един в друг, и заради трагизма на песента.

Да, тогава накрая плаках. Както плача и всеки път след това. Достатъчно е да прочета историята на глас и това предизвиква сълзи в очите ми. Според мен всеки, когото тази песен не може да разчувства, няма нищо човешко в себе си.

Когато свършиха, настъпи моментна тишина, докато всички изтриваха сълзите от очите си и бършеха носове. След това, след като беше минало достатъчно време, за да се успокоят, някой извика: „Ланре! Ланре!“

Възгласът беше подет от още неколцина: „Да, Ланре!“

Баща ми се усмихна кисело и поклати глава. Той никога не изпълняваше част от песен, преди да е напълно завършена.

— Хайде, Арл! — извика Шанди. — Достатъчно дълго време я готвиш. Дай да надзърнем какво си скрил в гърнето.