Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Той се огледа наоколо и видя, че слънцето още се виждаше на небето.

— Защо спираме толкова рано? Да не би да има паднало дърво на пътя?

— Сив камък — посочих напред към каменната плоча, която се мержелееше над фургоните пред нас.

— Какво?

— От време на време пътят ни минава покрай някой от тях — отново направих жест към сивия камък, който стърчеше над върховете на по-ниските дървета край пътя.

Като повечето сиви камъни и този беше грубо издялан правоъгълник с височина около четири метра. Фургоните, които го бяха наобиколили, изглеждаха доста незначителни в сравнение със солидното присъствие на камъка.

— Чувал съм да ги наричат и стоящи камъни, но съм виждал много от тях, които не бяха изправени, а полегнали на едната си страна. Винаги спираме за един ден, когато намерим някой, стига да не бързаме ужасно много. — Спрях да говоря, защото усетих, че бръщолевя глупости.

— Аз ги знам под друго име — „пътни камъни“ — тихо отвърна Бен.

Изглеждаше стар и уморен. Малко след това ме попита:

— Защо спирате, когато откриете някой от тях?

— Просто винаги го правим. Така си почиваме по пътя — замислих се за момент. — Май се предполага, че тези камъни носят късмет.

Искаше ми се да имаше с какво да поддържам нататък разговора сега, след като бях събудил интереса му, но не можах да се сетя за нищо друго.

— Може и така да е. — Бен насочи Алфа и Бета към едно място от другата страна на камъка, което беше отдалечено от по-голямата част от останалите фургони.

— Върни се веднага след вечеря. Трябва да поговорим. — Той се обърна, без да ме погледне, и започна да разпряга Алфа от фургона.

Никога преди не бях виждал Бен в подобно настроение. Обезпокоен, че съм разрушил връзката между нас, се обърнах и побягнах към фургона на родителите си.

Намерих майка си да седи пред току-що стъкмения огън и бавно да добавя съчки, за да го разпали. Баща ми седеше зад нея и разтриваше гърба и раменете й. И двамата вдигнаха поглед при звука на тичането ми.

— Мога ли да се храня с Бен тази вечер?

Майка ми погледна нагоре към баща ми и после обратно към мен.

— Не бива да досаждаш, скъпи мой.

— Той ме покани. Ако отида веднага, ще мога да му помогна да се установи за през нощта.

Тя размърда рамене и баща ми отново започна да я разтрива.

— Съгласна съм, но не го карай да стои до късно. — Тя ми се усмихна. — Сега ме целуни.

Майка ми протегна ръце към мен и аз я прегърнах и целунах. Баща ми също ме целуна.

— Я ми дай ризата си да има с какво да се занимавам, докато майка ти приготвя вечерята. — Той свали ризата от мен и опипа разкъсаните й краища. — Тая риза е цялата в дупки, много повече, отколкото е редно.

Започнах със запъване да обяснявам, но той махна с ръка.

— Знам, знам, всичко това се е случило заради по-висша цел. Опитай се да бъдеш по-внимателен или следващия път ще те накарам сам да си я зашиеш. В твоя сандък има чиста риза. Бъди така любезен да ми донесеш игла и конец, като ходиш дотам.

Набързо притичах до задната част на фургона и си извадих чиста риза. Докато тършувах за игла и конец, чух майка ми да пее:

P>

Вечер, докато слънцето залязва,

аз ще се взирам от височината.

Отдавна трябваше да си при мен,

но любовта ми ти е все тъй вярна.

P$

Баща ми отговори:

P>

Вечер, когато светлината отмира,

най-сетне поемам към дома.

Вятърът през върбите въздиша.

Моля те, съхрани пламъка в сърцето си.

P$

Когато излязох от фургона, той я беше наклонил драматично в прегръдките си на една страна и я целуваше. Поставих иглата и конеца до скъсаната риза и зачаках. Беше добра целувка. Изучавах ги внимателно с неясната мисъл, че някога в бъдеще и аз може би ще искам да целуна някоя дама. И ако щях да го правя, исках добре да си свърша работата.

След известно време баща ми ме забеляза и повдигна майка ми.

— Дължите пол'вин пени за представлението, господин Воайор — засмя се той. — Защо си още тук, момче? Мога да се обзаложа на същата сума, че те е забавило желанието да зададеш въпрос.

— Защо спираме при сивите камъни?

— Традиция, момчето ми — каза той и разтвори широко ръце с величествено движение, — и суеверие. Във всеки случай, всичките те са еднакви. Спираме за късмет и защото така всеки се наслаждава на неочакваната почивка. — Той направи пауза. — Знаех някаква поема за тях. Чакай да се сетя как започваше…

P>

Дори в съня като притегляща скала

масивен камък сочи твоята посока.