Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

След това почувствах някакво стягане в гърдите, сякаш се бях потопил дълбоко под водата.

Опитах се да си поема дъх, но не успях. Продължавах да опитвам, леко смутен. Все едно бях паднал на гърба си и си бях изкарал въздуха.

Внезапно осъзнах какво бях направил. Тялото ми се обля в студена пот и аз сграбчих като обезумял ризата на Бен, като сочех ту гърдите си, ту врата си, ту отворената си уста.

Когато погледна към мен, лицето на Бен се промени и от потресено на вид стана пепеляво на цвят.

Изведнъж почувствах колко притихнало беше всичко наоколо. Нито една тревичка не помръдваше. Дори звукът от движението на фургона беше приглушен, сякаш идваше от далечно разстояние.

В съзнанието ми нахлу ужас, който удави всеки мой опит да разсъждавам. Забих нокти в гърлото си и разкъсах ризата си.

Ударите на сърцето ми отекваха в ушите ми със звънтене. Изнурените ми гърди бяха пронизвани от остра болка, докато аз отчаяно се опитвах да си поема въздух.

Със светкавично движение, на каквото не предполагах, че е способен, Бен ме сграбчи за остатъците от ризата ми и изскочи от седалката на фургона. Когато се приземихме на тревата отстрани на пътя, той ме удари с такава сила о земята, че ако в дробовете ми беше останал някакъв въздух, той със сигурност щеше да изкара и него.

По лицето ми се стичаха сълзи, докато се мятах като обезумял. Знаех, че ще умра. Очите ми пареха. Безчувствените ми, студени като лед ръце лудо драскаха в пръстта.

Осъзнах, че някой крещи, но гласът ми се струваше безкрайно далечен. Бен беше коленичил над мен, а небето зад него беше притъмняло. Той изглеждаше почти разсеян, сякаш се ослушваше за нещо, което аз самият не можех да чуя.

След това погледна към мен — всичко, което си спомням, бяха очите му, които изглеждаха далечни и изпълнени с ужасна, студена и безстрастна сила.

Продължаваше да гледа право в мен. Устните му мърдаха. Той призоваваше вятъра.

Потреперих като лист, сякаш бях ударен от светкавица. След това ме обгърна мрак.

* * *

Следващото, което си спомням, беше, че Бен ми помагаше да се изправя на крака. Като насън осъзнах, че другите фургони спират и към нас се обръщат любопитни лица. Майка ми дойде от нашия фургон и Бен я пресрещна насред пътя, като се хилеше и й казваше нещо успокоително.

Не можах да различа думите, тъй като бях зает да вдишвам и издишвам дълбоко.

Останалите фургони потеглиха и аз последвах безмълвно Бен до неговия фургон. Той демонстративно започна да се суети наоколо, като проверяваше въжетата, които държаха брезента опънат. Събрах мислите си и му помагах доколкото можех, докато и последният фургон от трупата ни подмина.

Когато вдигнах поглед, срещнах гневните очи на Бен.

— Какво си мислеше, че правиш? — изсъска той. — Е, какво? Какво си мислеше?

Никога преди това не го бях виждал такъв — цялото му тяло се бе превърнало в стегнат възел от ярост. Целият трепереше.

Вдигна ръка да ме удари… след това спря. След миг ръката му се отпусна встрани.

Той провери с методични движения последните няколко въжета и след това се качи обратно във фургона. Като не знаех какво друго да правя, аз го последвах.

Бен дръпна поводите и Алфа и Бета задърпаха фургона напред. Сега бяхме последни в редицата. Бен гледаше право пред себе си. Опипах разкъсаната предница на ризата си. Цареше напрегната тишина.

Сега, след като със закъснение обмислих случилото се, осъзнах, че съм постъпил ужасно глупаво. Когато обвързах дъха си с въздуха отвън, това беше направило собственото ми дишане невъзможно. Дробовете ми не бяха достатъчно силни, за да придвижат толкова въздух. Трябваше дробовете ми да са като някакво желязно духало, за да се справят с тази задача. Беше все едно да се опитам да изпия цяла река или да повдигна планина.

Яздихме в неловко мълчание в продължение на около два часа.

Слънцето докосваше върховете на дърветата, когато накрая Бен въздъхна дълбоко и шумно. После ми подаде поводите.

Когато отново погледнах към него, внезапно осъзнах колко стар е той. Винаги съм знаел, че наближава шейсетте, но никога дотогава не го бях виждал да изглежда на толкова.

— Преди малко излъгах майка ти, Квоте. Тя беше видяла края на онова, което се случи, и се беше разтревожила за теб. — Докато говореше, очите му оставаха втренчени във фургона пред нас. — Казах й, че работим върху сценка за представлението. Тя е добра жена. Заслужава друго, не лъжи.

Продължихме да яздим в сякаш нескончаема и мъчителна тишина, но когато оставаха още няколко часа до залез, чух гласове някъде напред в редицата да викат — „Сив камък!“. Друсането на фургона ни, който завиваше върху тревата, извади Бен от мрачното му вцепенение.