Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

C>

Квоте,

Защитавай се добре в Университета. Накарай ме да се гордея с теб. Спомни си песента на баща ти. Пази се от безразсъдството.

@ Твой приятел,

@ Абенти

C$

С Бен никога не бяхме обсъждали моето обучение в Университета.

Разбира се, мечтаех да отида там някой ден. Но това си бяха само мечти, които все още се колебаех дали да споделя с родителите ми. Ученето в Университета щеше да означава да напусна тях, трупата и всичко, което познавах.

Честно казано, мисълта за това ме ужасяваше. Какво би било да се установя на едно място — не просто за една вечер или за няколко дни, а за цели месеци? Или пък години? Без повече представления? Без премятанията заедно с Трип или изиграването на ролята на разглезения, млад благороднически син от „Три пенита за едно желание“? Без фургоните? Без някого, с когото заедно да пея?

Никога не бях споменавал нищо за това, но Бен го беше отгатнал.

Прочетох отново надписа, поплаках си малко и мислено му обещах, че ще направя най-доброто, на което съм способен.

> 16.

> Надежда

През следващите месеци родителите ми направиха всичко възможно да запълнят празнината, оставена от Бен, като водеха други членове на трупата, които да ме занимават в свободното ми време с полезни неща и да не ме оставят да тъгувам.

Как да ви кажа, в трупата възрастта нямаше особено значение. Ако си достатъчно силен, за да оседлаваш конете, го правиш. Ако ръцете ти са достатъчно бързи, тогава жонглираш. Ако си добре обръснат и се побираш в роклята — играеш лейди Рейтиел в „Свинарят и славеят“. Общо взето, нещата бяха прости и ясни.

Така че Трип ме научи да се шегувам и да правя акробатически номера. Шанди ме въведе в изкуството на дворцовите танци на половин дузина страни.

Терен премери дали ръката ми е достатъчно голяма за дръжката на меча и прецени, че съм пораснал достатъчно, за да започна да изучавам основите на дуелирането. Преди това той подчерта, че не съм порасъл толкова, че да се бия наистина, но вече бих могъл да изнеса добро представление на сцената.

По това време на годината пътищата бяха добри, така че се възползвахме и пътувахме на север през Федерацията — изминавахме по 25-30 километра на ден, докато търсехме нови градове, в които да изнасяме представления. Откакто Бен си бе заминал, пътувах вече по-често с баща ми и той започна официалното ми сценично обучение.

Разбира се, вече знаех много неща, но онова, което бях научил, всъщност беше една бъркотия от различни парчета, в която липсваха систематични познания. Баща ми започна да ми показва методично истинската същност на актьорския занаят. Например как леки промени в акцента и позата могат да придадат слабоумен, лукав или пък глупав вид.

Накрая и майка ми започна да ме учи как да се държа в изисканото общество. Бях понаучил едно-друго от редките ни гостувания при барон Грейфелоу и си мислех, че и така съм достатъчно изтънчен, та не се налага да уча наизуст различни форми на обръщение, маниери за държание на масата и сложното и заплетено старшинство и родословие на благородниците.

В крайна сметка казах точно това на майка ми.

— Кой го е грижа дали рангът на виконт от Модеган е по-висок от този на спара-тейн от Винтиш? — протестирах аз. — И дали еди-кой си е „Ваша милост“, а друг — „милорд“?

— _Тях_ ги е грижа — твърдо отвърна майка ми. — Ако изнасяш представление пред тях, трябва да се държиш с достойнство и да се научиш да не бъркаш с пръст в супата.

— Татко не се безпокои от това коя вилица да използва и кой от кой е по-старши — измърморих аз.

Майка ми се намръщи и присви очи.

— Кой от _кого_ е по-старши — неохотно се поправих аз.

— Баща ти знае повече, отколкото показва — каза майка ми. — А когато не знае нещо, винаги успява да се измъкне с чар. Така се измъква. — Тя хвана брадичката ми и обърна лицето ми към себе си, очите й бяха зелени, със златист пръстен около зеницата. — Ти това ли искаш — просто да се измъкваш? Или да ме накараш да се гордея с теб?

На този въпрос имаше само един възможен отговор. Вече се бях примирил с него и знаех, че това просто е различен вид актьорска игра. Различен сценарий.

Майка ми измисляше рими, за да ми помогне да запомня частите от етикета, в които иначе нямаше особен смисъл. И двамата заедно написахме една малка мръсна песничка, която се наричаше „Рангът на Понтифекса е винаги под този на Кралицата“. Цял месец се смяхме на тези редове и майка ми строго ми забрани да ги пея на баща ми, за да не ги изпее той някой ден пред неподходящите хора и да ни вкара всички в сериозни неприятности.