Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Освен това трябва да знаете, че баща ми не даваше и дума да се издума за някоя песен, преди да е станала готова за изпълняване. Имаше доверие единствено на майка ми, тъй като тя участваше в писането на всяка негова песен. Музикалните умения бяха негови, а най-подходящите думи биваха измисляни от нея.

Когато се налага да чакаш няколко цикъла или месец, за да чуеш завършената песен, самото очакване добавя допълнителни нюанси към очарованието й. Но след цяла година чакане вълнението придобиваше доста кисел вкус. Досега беше минала година и половина и хората вече умираха от любопитство. Понякога това водеше до размяната на остри думи, ако някой бъдеше хванат твърде близо до нашия фургон, докато баща ми и майка ми работеха.

Така че аз се приближих внимателно към огъня на родителите ми. Подслушването е лош навик, но оттогава насетне съм придобил и други, още по-лоши навици.

— … много за тях — чух Бен да казва, — но съм съгласен.

— Радвам се, че мога да поговоря с образован човек по този въпрос. — Силният баритон на баща ми беше пълна противоположност на тенора на Бен. — Уморен съм от тези суеверни хора от градчетата и…

Някой добави дърва в огъня и не успях да чуя думите на баща ми в последвалото пукане. Като стъпвах колкото се осмелявах по-бързо, се отправих към дългата сянка на фургона на родителите ми.

— … все едно гоня духове с тая песен. Беше глупаво да се опитвам да събера историята. По-добре никога да не бях се захващал с това.

— Глупости — възрази майка ми, — това ще е най-добрата ти работа и ти го знаеш.

— Значи мислиш, че има някаква истинска история, от която водят началото си всички останали? — запита Бен. — Историческа основа за Ланре?

— Всички следи водят към това заключение — отвърна баща ми. — Все едно да видиш дванайсет внучета и десет от тях да имат сини очи. Знаеш, че баба им също е със сини очи. Занимавал съм се с това и преди и го правя добре. Написах „Под стените“ по същия начин. Но… — Чух го да въздиша.

— Какъв е проблемът тогава?

— Тази история е по-стара — обясни майка ми. — Сякаш вижда праправнучетата й.

— И те са разхвърляни по четирите краища на света — промърмори баща ми. — И когато накрая открия някое от тях, се оказва, че то има пет очи: две зелени и по едно синьо, кафяво и резедаво. А следващото е еднооко и окото му си променя цвета. Как мога и извлека заключения от това?

Бен се прокашля.

— Обезпокоителна аналогия — каза той. — Но ти си добре дошъл да използваш онова, което знам за чандрианите. През годините съм чувал много истории.

— Първото, което искам да науча, е колко от тях съществуват в действителност — каза баща ми. — В повечето истории се говори за седем, но дори и това е спорно. Някои споменават за три, други за пет, а в „Падането на Фелиор“ се казва, че са цели тринайсет за всеки понтифет в Атур и още един за храма.

— Това мога да ти отговоря — отвърна Бен. — Седем. Може да си сигурен. Всъщност отговорът е скрит в името им. _Чаен_ означава „седем“. _Чаен-диан_ означава „седем от тях“ — „Чандриан“.

— Не го знаех — каза баща ми. — _Чаен._ На какъв език е това? Илиш?

— По-скоро прилича на Тема — вметна майка ми.

— Имаш добър слух — каза й Бен, — наистина езикът е Темик. Той е с около хиляда години по-стар от Тема.

— Е, това опростява нещата — чух да казва баща ми. — Иска ми се да те бях попитал още преди месец. Предполагам, че нямаш представа с какво се занимават те? — По тона на баща ми можех да преценя, че наистина не очакваше отговор.

— Точно това е истинската загадка, нали? — засмя се Бен. — Мисля, че това е, което ги прави по-страшни от останалите страшилища, за които се разказва в историите. Духът търси отмъщение, демонът иска душата ти, „влачещият се човек“ е гладен и студен. Това ги прави по-малко ужасяващи. Защото можем да се опитаме да контролираме нещата, които разбираме. Но чандрианите се появяват като светкавица в спокойно синьо небе. За тях няма нито рима, нито разумна причина.

— В моята песен ще има и двете — заяви баща ми с мрачна решителност. — Мисля, че накрая успях да изровя причината за тяхното съществуване. Събирах я парче по парче от различните истории. Точно това ме дразнеше толкова много — че се справих с най-трудната част от работата и накрая ми останаха всички тези дребни подробности, които ми създадоха такива неприятности.

— Мислиш, че си разбрал причината? — полюбопитства Бен. — Каква е теорията ти?

— О, не, Бен — тихо се засмя баща ми, — ще трябва да почакаш заедно с всички останали. Твърде дълго се потя над тая песен, за да издам най-важната част от нея, преди да е завършена.