Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Всъщност, Арл — прекъсна го Бен, — бих предпочел да не ги изричаш на глас. Имам предвид имената на хората. Можеш да ги надраскаш в пръстта, ако искаш, или пък да ги изпишеш върху плоча за писане, но ще се чувствам по-добре, ако не ги изричаш на глас. Както се казва, малко предпазливост никога не е излишна.

Настъпи дълбока тишина. Спрях с вдигнат крак, както се промъквах по-наблизо, страхувайки се, че ще ме чуят.

— Е, какво сте ме зяпнали и двамата — сопна се Бен.

— Просто сме изненадани, Бен — чу се мекият глас на майка ми. — Не ни изглеждаш много суеверен.

— Така е, не съм. Просто съм предпазлив. Има разлика.

— Разбира се — рече баща ми, — аз никога…

— Запази това за клиентите, които плащат, Арл — пресече го Бен и този път в гласа му личеше явно раздразнение. — Твърде добър актьор си, за да го показваш, но отлично разбирам, когато някой ме мисли за побъркан.

— Просто не го очаквах, Бен — каза баща ми с извинителен тон. — Ти си образован човек, а на мен до гуша ми е дошло от хора, които се хващат за желязо и отсипват от бирата си, щом спомена за чандрианите. Аз само възстановявам една история, не се занимавам с тъмни изкуства.

— Добре, чуй ме тогава. Харесвам и двама ви твърде много, за да ви оставя да ме мислите просто за стар глупак — рече Бен. — Между другото, по-късно искам да говоря с вас за нещо и искам да го приемете съвсем на сериозно.

Вятърът продължаваше да се усилва и аз се възползвах от шума му, за да прикрия последните си няколко стъпки. Промъкнах се край ъгъла на фургона на родителите ми и надникнах през завесата от листа. Тримата седяха около лагерния огън. Бен седеше върху един пън, увит в оръфаното си кафяво наметало. Родителите ми бяха срещу него, като майка ми се беше облегнала върху баща ми и двамата се бяха наметнали с едно одеяло.

Бен отсипа от глинена кана в една кожена чаша и я подаде на майка ми. От дъха му се вдигна пара, когато проговори.

— Какво мислят за демоните в Атур? — попита той.

— Страхуват се от тях. — Баща ми чукна с пръст по слепоочието си. — Омекнали са им мозъците от всичките тези суеверия.

— А във Винтас? — попита Бен. — Доста от местните хора там са техлини. И те ли мислят по същия начин?

— За тях всичко това е някак наивно — поклати глава майка ми. — Те влагат преносен смисъл, когато говорят за демони.

— От какво се страхуват тогава нощно време във Винтас?

— От фае — отвърна майка ми.

— От драугар — изрече едновременно с нея баща ми.

— И двамата сте прави, зависи в коя част на страната се намираш — каза Бен. — А тук, във Федерацията, хората се присмиват и на едните, и на другите. — Той направи жест към заобикалящите ги дървета. — Но есенно време много внимават да не привлекат вниманието на шамбълите.

— Това е положението — потвърди баща ми. — За да си добър артист, е важно да знаеш предпочитанията на своята публика.

— Продължаваш да мислиш, че нещо с главата ми не е наред, нали? — Изглежда, Бен се забавляваше. — Слушай, ако утре тръгнем за Бирен и някой ти каже, че в гората има шамбъли, ще му повярваш ли? — Когато баща ми поклати глава, Бен продължи: — А ако двама души ти го кажат?

Ново поклащане на глава.

Бен се наведе напред от своя пън.

— А ако десетина души ти кажат съвсем искрено, че шамбълите са отвън, на полето, и ядат…

— Разбира се, че няма да им повярвам — раздразнено отвърна баща ми. — Това е нелепо.

— Разбира се, че е нелепо — съгласи се Бен и вдигна пръст. — Но същинският въпрос е, ще отидеш ли в гората?

Баща ми остана дълго неподвижен и замислен.

— Ще си глупак, ако не обърнеш внимание на предупреждението на половината град — кимна Бен, — макар и да не вярваш в същите неща, в които вярват те. Ако изключим шамбълите, от какво друго те е страх?

— От мечки.

— Бандити.

— Все неща, от които е разумно да се страхува един член на трупа — потвърди Бен. — Страхове, на които хората в града не обръщат внимание. Всяко място има своите малки суеверия и всеки се смее на суеверията и страховете на хората от другите места. — Той ги изгледа със сериозен вид. — Но някой от вас двамата чувал ли е някога шеговита песничка или история за чандрианите? Сигурен съм, че не сте.

След като помисли за момент, майка ми поклати глава. Баща ми отпи дълга глътка, преди и той да отвърне по същия начин.

— Чуйте ме сега, аз не казвам, че чандрианите съществуват и удрят изневиделица като гръм от ясно небе. Но навсякъде хората се страхуват от тях. Сигурно има някаква причина за това.