Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Бен ми направи най-добрата си физиономия на отегчен ученик. Ефектът донякъде се разваляше от това, че преди два дни пак беше опърлил веждите си.

— Нали няма да навлизаш в подробностите за ползата от твърдата валута?

Поех си дълбоко дъх и реших да не тормозя чак толкова Бен, колкото го правеше той, когато ме обучаваше.

— Тези хора, които вече не били номади и тогава вече се наричали кеалдими, били първите, които въвели стандартизирана валута. Като насечеш една от по-малките метални пръчки на пет парчета, получаваш пет драба.

Започнах да събирам две редици от по пет драба, за да илюстрирам онова, за което говорех. Те заприличаха на малки кюлчета метал.

— Десет драба са равни на един меден йот. А десет йота…

— Достатъчно — внезапно ме прекъсна Бен. — Значи тези два драба — той вдигна две монети, за да ги разгледам — може да са дошли от една и съща кръчма, нали така?

— Всъщност вероятно ги леят поотделно… — Спрях се под острия му поглед. — Да, така е, разбира се.

— Значи има нещо, което все още ги свързва, нали? — Той отново ми хвърли същия поглед.

Не бях съвсем съгласен, но знаех, че не трябва да го прекъсвам.

— Аха.

Той постави и двете монети на масата.

— Така че щом мръднеш единия, и другият трябва да се мръдне, нали така?

Съгласих се, колкото да мога да поспоря с него, и след това се протегнах, за да преместя единия драб. Но Бен спря ръката ми, поклащайки глава.

— Първо трябва да им го припомниш. Всъщност трябва да ги убедиш, че е така.

Той извади една паница и бавно изцеди в нея капка борова смола. Топна едната монета в смолата, прилепи другата към нея, изрече някакви думи, които не можах да разпозная, и след това бавно раздели двете монети, като между тях се проточиха нишки от смолата.

Сложи единия драб върху масата, докато другият остана в ръката му. После отново измърмори нещо друго и след това се отпусна назад.

Повдигна ръката си и драбът върху масата повтори движението му. След това Абенти започна да размята ръката си насам-натам и кафявото парче желязо заподскача във въздуха.

Бен премести погледа си от мен към монетата.

— Законът на симпатията е една от най-основните части на магията. Той посочва, че колкото повече си приличат два предмета, толкова по-голяма е симпатичната връзка между тях. А колкото по-голяма е тази връзка, толкова по-лесно те могат да оказват влияние един върху друг.

— Определението, което даде, се върти в затворен кръг.

Той остави монетата. Престорената физиономия на учител, която се опитваше да изобразява досега, подаде и той се ухили, като се опитваше без особен успех да изтрие смолата от ръцете си. За момент се замисли.

— Май не върши особена работа, нали?

Кимнах колебливо, защото Бен имаше навика често да ми задава подвеждащи въпроси по време на уроците.

— Би предпочел вместо това да научиш името на вятъра, нали? — Очите му весело играеха, докато прошепна някаква дума и платнището, с което беше покрит фургонът над главите ни, прошумоля.

Усетих как на лицето ми пропълзява вълча усмивка.

— Жалко, е'лир. — На лицето му изгря същата дива усмивка. — Ще трябва да научиш първо буквите, за да можеш да пишеш. Трябва първо добре да познаваш струните, преди да можеш да пееш и свириш.

Той извади парче хартия и надраска върху него няколко думи.

— Номерът е да задържиш Алар здраво в мислите си. Трябва да вярваш, че те са свързани. Трябва да _знаеш_, че са свързани. — Той ми подаде листа хартия. — Ето как се произнася. Нарича се „Симпатично обвързване на паралелното движение“. Практикувай го. — Видът му стана още по-зловещ от преди — така както беше стар, посивял и без вежди.

Излезе, за да измие ръцете си. А аз прочистих съзнанието си, като използвах „Сърцето от камък“. Скоро се носех върху море от безметежно спокойствие. Залепих едно към друго двете парчета метал, като използвах борова смола. Фокусирах съзнанието си върху Алар, вярата в камшика, с мисълта, че двата драба са свързани. Изрекох думите, разделих монетите една от друга, казах последната дума и зачаках.

Нямаше изблик на сила. Нито вълна на студ или топлина. Не ме удари блестящ лъч светлина.

Бях по-скоро разочарован. Най-малкото толкова разочарован, колкото човек можеше да бъде, когато е в „Сърцето от камък“. Вдигнах монетата в ръката си и монетата върху масата се издигна по подобен начин. Нямаше съмнение, че това беше магия. Но някак не се чувствах особено впечатлен.

Очаквах… Не знам какво точно очаквах, но не беше това.