Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— А вие какво направихте? Не мога да си спомня какво ми прошепнахте.

— Беше име. Име, което успокои разгневената мечка дотолкова, че тя пак да заспи. Но сега тя не спи толкова дълбоко. Трябва да я разбудим полека и да я поставим под твоя контрол.

— Затова ли предложихте обвинението към мен да отпадне?

— Нямаше истинска опасност да бъдеш изключен — небрежно махна с ръка той. — Не си първият студент, повикал вятъра в момент на гняв, макар през последните няколко години да не се е случвало. Обикновено спящото съзнание бива разбудено за пръв път от силна емоция. — Той се усмихна. — При мен името на вятъра се появи, когато веднъж спорех с Елкса Дал. Когато го изкрещях, мангалите му избухнаха в облак от горяща пепел и сажди — изкикоти се той.

— Какво направи той, за да ви ядоса толкова?

— Отказа да ме учи на обвързванията за напреднали. Бях само на четиринайсет и още е'лир. Той ми каза, че трябва да почакам, докато стана ре'лар.

— Има обвързвания за напреднали?

— Тайни, ре'лар Квоте — ухили ми се той, — това означава да бъдеш арканист. Сега, когато си вече ре'лар, имаш право да научиш неща, които преди не ти бяха позволени. Симпатичните обвързвания за напреднали, природата на имената. Повърхностни познания за някои съмнителни видове руни, ако Килвин реши, че си готов за това.

В гърдите ми се надигна надежда.

— Това означава ли, че сега ще ми бъде разрешен достъп до Архива?

— А — отвърна Елодин, — не. Ни най-малко. Виждаш ли, Архивът е територия на Лорен — неговото царство. Тези тайни не са мои, та да мога да ти ги разкрия.

Когато той спомена за тайните, се сетих за една загадка, която ме тормозеше от месеци. Тайната в сърцето на Архива.

— А онази каменна врата в Архива? — попитах аз. — Вратата с четирите плочи. Сега, когато съм ре'лар, можете ли да ми кажете какво има зад нея?

— О, не — засмя се Елодин. — Не и не. Теб май не те задоволяват малките тайни, нали? — Той ме потупа по гърба, сякаш току-що бях казал някаква особено смешна шега. — _Валаритас._ В името на Бога! Още си спомням усещането да стоя там, да гледам вратата и да се чудя. — Той се засмя отново. — Милостиви Техлу! Това направо ме убиваше. Не. Не можеш да преминеш през вратата с четирите плочи. Но — той ме погледна съзаклятнически — тъй като си вече ре'лар, ще призная, че тя наистина съществува. — Той ми смигна тържествено.

Колкото и да бях разочарован, не можах да сдържа усмивката си. Известно време вървяхме мълчаливо, като минахме покрай Мейнс и „При Анкер“.

— Магистър Елодин?

— Да? — Очите му проследиха как една катеричка пресече пътя и се изкатери на близкото дърво.

— Все още не разбирам онова, което ми казахте за имената.

— Ще те науча да разбираш — непринудено каза той. — Природата на имената не може да бъде описана, а само почувствана и разбрана.

— Защо не може да бъде описана? — попитах аз. — Ако разбираш нещо, значи би могъл и да го опишеш.

— Можеш ли да опишеш всички неща, които разбираш? — погледна ме косо той.

— Разбира се.

— Какъв цвят е ризата на онова момче? — Елодин посочи към улицата.

— Син.

— Какво разбираш под „син“. Опиши го.

Известно време се мъчих да го направя и после се отказах.

— Значи _син_ е име?

— Това е дума. Думите са бледи сенки на забравени имена. Тъй като имената притежават сила и в думите също има сила. Думите могат да запалят огньове в съзнанията на хората. Думите могат да изцедят сълзи дори и от най-закоравелите сърца. Има седем думи, които могат да накарат един човек да те обикне. Десет думи са достатъчни да пречупят волята на един силен мъж. Но думата не е нищо повече от картина, обрисуваща огъня. Името е самият огън.

Главата ми вече се въртеше.

— Все още не разбирам.

— Да използваш думи, за да разкажеш за думите, е като да използваш молив, за да нарисуваш картина на картината. Това е невъзможно. Объркващо. Обезсърчаващо. — Той вдигна ръце високо над главата си, сякаш се протягаше към небето. — Но има други начини да разбереш! — изкрещя той и се разсмя по детски.

Той запрати ръце към безоблачния свод на небето над нас, като продължаваше да се смее.

— Гледай! — изкрещя той и наклони главата си силно назад. — Синьо! Синьо! Синьо!

> 87.

> Смелост

— Той е доста, ама съвсем смахнат — казвах аз на Симон и Уилем по-късно същия следобед в „При Анкер“.

— Той е магистър — тактично ми напомни Сим. — И е твоят настойник. И от онова, което ни разказа, излиза, че той е причината да не те изключат.