Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Ще се постарая баронът да научи за щедростта ви — внимателно каза баща ми, докато кметът пускаше пенитата в ръката му.

Ръката на кмета замръзна.

— Баронът?

— Барон Грейфелоу. — Баща ми направи пауза, като търсеше върху лицето на кмета знак, че името му е познато. — Господар на блатата на изток, Худумбран край Тирен и на хълмовете Уидеконте. — Баща ми огледа хоризонта. — Все още се намираме сред хълмовете Уидеконте, нали?

— Ами да — отвърна кметът — Но сквайър Семелан…

— О, значи сме на територията на _Семелан_! — възкликна баща ми и се огледа, сякаш едва сега осъзнаваше къде се намира. — Възслаб господин с малка, грижливо поддържана брадичка? — Той потри брадата си с пръсти и кметът сковано кимна. — Очарователен човек с прекрасен глас, много музикален. Запознахме се, докато забавлявахме барона през миналия празник за средата на зимата.

— Разбира се — важно кимна кметът. — Може ли да видя вашето разрешително?

Наблюдавах как кметът го прочете. Отне му известно време, тъй като баща ми не си бе направил труда да спомене по-голямата част от титлите на барона, като виконт на Монтроне и господар на Трелистон. Всъщност нещата стояха така: вярно, че сквайър Семелан контролираше този малък град и земите около него, но Семелан от своя страна дължеше вярност директно на Грейфелоу. По-точно казано, Грейфелоу беше капитанът на кораба, а Семелан лъскаше палубата и му отдаваше почест.

— Разбирам — кметът сгъна пергамента и го върна на баща ми.

Това беше всичко. Спомням си, че бях шокиран от това, че кметът не се извини или не предложи на баща ми още пари.

Баща ми замълча за миг и след това продължи:

— Градът е във вашата власт, господине. Но ние така или иначе ще изнесем представление. Това или ще стане тук, или малко извън границите на града.

— Не можете да използвате сградата на общината — твърдо отвърна кметът. — Не искаме отново да бъде потрошена.

— Можем да изнесем представлението си точно тук. — Баща ми посочи пазарния площад. — Мястото е достатъчно, а и всички ще останат в града.

Кметът се поколеба, макар че аз самият не можех да повярвам на ушите си. Понякога изнасяхме представления на открито, защото местните сгради не бяха достатъчно големи. Два от нашите фургони бяха така построени, че да могат да бъдат използвани за сцена точно при такива случаи. Но през всичките си единайсет години успях да си спомня толкова малко случаи, при които сме били _принудени_ да играем на открито, че можех спокойно да ги изброя на пръстите на двете си ръце. И никога не бяхме изнасяли представление извън границите на града.

Но това ни бе спестено. Кметът най-накрая кимна и направи жест към баща ми да се приближи. Измъкнах се от задната част на фургона и се доближих достатъчно, за да успея да чуя края на онова, което му казваше:

— … тук сме богобоязливи хора. Да няма нищо вулгарно или еретично. Имахме много неприятности с последната група, която мина оттук — две сбивания, имаше местни хора, на които липсваше прането, а една от дъщерите на Бранстон забременя.

Почувствах се обиден. Очаквах, че баща ми ще покаже на кмета колко остър може да бъде езикът му и да му обясни каква е разликата между обикновените пътуващи артисти и Едема Рух. Ние не крадяхме.

Никога не допускахме нещата да излязат толкова извън контрол, че шайка пияници да изпотрошат залата, в която изнасяме представление.

Но баща ми не направи нищо такова, той просто кимна и се отправи обратно към нашия фургон. Направи жест и Трип отново започна да жонглира. Куклите отново бяха извадени от сандъците.

Когато обиколи фургона, той ме видя да стоя там, полускрит до конете.

— По изражението на лицето ти виждам, че си чул целия разговор — каза той с крива усмивка. — Не се ядосвай, момчето ми. Макар и да не е благосклонен към нас, той поне е честен. Просто казва на глас онова, което останалите таят в сърцата си. Защо мислиш искам всички да се движат по двойки, когато имаме работа в по-големите градове?

Знаех, че казва истината. И все пак тя беше трудна за преглъщане от едно малко момче:

— Двайсет пенита — язвително натъртих аз, — сякаш ни предлагаше милостиня.

Това беше най-трудната част от детството ми в Едема Рух. Бяхме чужденци навсякъде. Много хора гледаха на нас като на скитници и просяци, а за други не бяхме нищо повече от сбирщина от крадци, еретици и проститутки. Да си несправедливо обвинен е тежко, но още по-лошо е, когато хората, които те гледат с презрение, са глупаци, които никога в живота си не са прочели и една книга или пък не са се отдалечавали на повече от трийсетина километра от мястото, в което са били родени.