Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Наистина ли си научил „Тема“ за един ден?

Квоте се поусмихна и погледна надолу към масата.

— Това е стара история. Почти я бях забравил. Всъщност ми беше нужен ден и половина. Ден и половина без сън. Защо питаш?

— Чух за това в Университета. Никога не съм го вярвал. — Той погледна надолу към страницата, където неговият шифър беше изписан със спретнатия почерк на Квоте. — Целия ли?

— Какво? — Квоте изглеждаше объркан.

— Целия ли език научи?

— Не. Разбира се, че не — почти сприхаво отвърна Квоте. — Само част. Всъщност доста голяма част, но не вярвам човек някога да може да научи всичко от нещо, камо ли пък цял език. — Квоте потри ръце. — Сега вече готов ли си?

Летописеца разтърси глава, сякаш за да я прочисти, приготви нов лист хартия и кимна.

Квоте вдигна ръка, за да попречи на Летописеца да започва да пише още, и каза:

— Никога преди не съм разказват тази история и се съмнявам, че ще я разкажа някога отново. — Квоте се приведе напред на стола си. — Преди да започнем, трябва да запомниш, че аз съм от рода Едема Рух. Ние разказваме истории отпреди още Калуптена да изгори. Преди да има книги, в които историите да се записват. Преди да започне да свири музика. Преди да лумне първият огън, ние, Рух, сме били в кръга на трептящия пламък и сме разказвали своите истории.

Съдържателят кимна на писаря.

— Знам за репутацията ти на велик колекционер на истории и летописец. — Очите на Квоте станаха твърди като камък и остри като натрошено стъкло. — Това не означава, че може и през ум да ти мине да промениш и дума от онова, което ти казвам. Ако се отклоня или отдалеча от нишката на разказа, не забравяй, че истинските истории рядко вървят по най-кратките и утъпкани пътища.

Летописеца тържествено кимна в отговор, докато се опитваше да си представи що за ум е този, който беше успял да разгадае кода му за по-малко от час. Ум, на който един ден беше достатъчен, за да научи цял един език.

Квоте се усмихна благо и огледа стаята, сякаш се опитваше да я запечата в паметта си. Летописеца потопи перото си в мастилницата, а съдържателят погледна надолу към скръстените си ръце и пое дълбоко дъх няколко пъти.

След това започна да говори.

* * *

— Донякъде всичко започна, когато я чух да пее. Гласът й пееше втори глас, смесвайки се с моя. Беше като портрет на душата й — необуздан като огън, остър като парче стъкло, сладък и чист като детелина. — Квоте поклати глава. — Не. Всъщност всичко започна в Университета. Отидох да изучавам магия като онази, за която разказват в историите. Магия като тази на Таборлин Великия. Исках да науча името на вятъра. Исках огъня и светкавицата. Търсех отговорите на десетки хиляди въпроси и достъп до архивите им. Но онова, което открих в Университета, много се различаваше от историите за него и аз бях силно обезсърчен.

— Предполагам, че истинското начало на историята се крие в онова, което ме накара да отида в Университета. Неочаквани огньове в полумрака. Мъж с очи като леда на дъното на кладенец. Миризмата на кръв и горяща коса. Чандриан. — Той кимна на себе си. — Да. Предполагам, че от там започна всичко. До голяма степен това всъщност е история за Чандриан.

Квоте поклати глава, сякаш за да се освободи от някаква мрачна мисъл.

— Но предполагам, че трябва да се върна още по-назад. Ако това ще е нещо като книга за живота ми, мога да отделя достатъчно време. Ще си заслужава, ако след това ме запомнят, ако не и с добри неща, то поне донякъде верни. Но какво би казал собственият ми баща, ако ме чуеше да разказвам историята по този начин? Щеше да каже: „Започни от самото начало.“ Много добре, ако ще разказваме, тогава да го направим както трябва.

Квоте приседна напред в стола си.

— Доколкото аз самият знам, в началото светът е бил създаден от безименната бездна от Алеф, който дал имена на всички неща. Или пък според другия вариант на историята — открил имената, които нещата вече притежавали.

Летописеца си позволи леко да се засмее, макар че не вдигна поглед от страницата си, нито пък спря да пише.

Квоте продължи, като самият той също се усмихваше:

— Виждам, че се смееш. Много добре, за да опростим нещата, нека да приемем, че аз съм центърът на сътворението. И по този начин ще пропуснем безбройните отегчителни истории за възход и упадък на империи, героични саги и балади за трагична любов. Нека побързаме да започнем единствения разказ, който наистина заслужава да бъде разказан — усмивката му се разшири, — моят.