Детството ми беше щастливо, докато израствах в центъра на този безкраен панаир. По време на дългите пътувания с фургоните между градовете баща ми ми четеше от великите монолози.
Рецитираше по памет и гласът му се чуваше на половин километър разстояние по пътя наоколо. Спомням си, че четях заедно с него и се включвах в по-маловажните части. Баща ми ме окуражаваше сам да опитвам да рецитирам особено добрите моменти и така се научих да ценя усещането от добре казаните думи.
Заедно с майка ми правехме песни. Понякога родителите ми изиграваха романтични диалози, които аз проследявах в книгите. По онова време всичко това ми изглеждаше като игра. Дори и не подозирах колко ловко ме обучават.
Бях любопитно дете — бързах да задавам въпроси и да науча отговорите им. Тъй като учителите ми бяха акробати и актьори, не е чудно, че така и не ми се наложи да премина през омразните уроци, които повечето деца учат.
В онези дни пътищата бяха по-сигурни от сега, но предпазливите люде все така пътуваха с нашата трупа, за да са в по-голяма безопасност. Те допълваха образованието ми. Получих най-общи, еклектични познания върху държавните закони от един пътуващ адвокат, който беше твърде пиян или твърде надут, за да разбере, че изнася лекции на осемгодишно хлапе. Научих как да се оправям в гората от един ловец, който се казваше Лаклит и пътуваше с нас почти през целия сезон.
Научих за мръсните тайни на царския двор в Модег от една… куртизанка. Както казваше баща ми: „Наричай работника «работник». Наричай лопатата «лопата». Но винаги наричай проститутката «дама». Животът им и така е достатъчно тежък и никога няма да ти навреди да бъдеш учтив.“
От Хетера се носеше лек аромат на канела и на девет години аз намирах това за пленително, без да знам защо. Тя ме научи никога скрито да не правя нещо, за което не бих искал след това да се говори публично, и ме предупреждаваше да внимавам да не говоря насън.
А след това се появи Абенти — първият ми истински учител. Той ме научи на повече неща, отколкото всички останали, взети заедно. Ако не беше той, никога нямаше да се превърна в мъжа, който съм днес.
Не му се сърдете за това, моля. Той само искаше да направи добро.
* * *
— Вървете си по пътя — каза кметът. — Лагерувайте извън града и никой няма да ви притеснява, стига да не започнете някоя кавга и да не откраднете нещо чуждо. — Той многозначително погледна баща ми. — А на другия ден си продължете по пътя. Нямаме нужда от представления. Носят повече неприятности, отколкото си заслужават.
— Ние _имаме_ разрешително — каза баща ми, като извади сгънат пергамент от вътрешния джоб на жакета си. — Всъщност нашето задължение е да изнасяме представления.
Кметът поклати глава и не направи никакъв опит да погледне към нашата писмена заповед.
— Това само въвлича хората ни в свади — каза той твърдо. — Последния път имаше ужасно сбиване по време на представлението. Твърде много алкохол и твърде много вълнения. Местните изкъртиха вратите на общината и изпотрошиха масите. Там е работата, че залата е собственост на града и градът плаща разходите за ремонтите.
По това време фургоните ни вече бяха привлекли вниманието. Трип жонглираше. Марион и жена му подготвяха импровизирано представление с марионетки. Наблюдавах баща си от задната част на нашия фургон.
— Със сигурност не искам да обидим вас или вашия покровител — рече кметът. — Обаче градът трудно може да понесе още една такава вечер. Като жест на добра воля съм готов да предложа на всекиго от вас по една медна монета, да речем двайсет пенита, просто за да си вървите по пътя и да не причинявате никакви неприятности тук.
Трябва да сте наясно, че двайсет пенита може и да са добри пари за някоя дрипава трупа, която изкарва едва колкото да преживява. Но за нас това просто беше обида. Трябваше да ни предложи по четиридесет за вечерното представление, безплатно ползване на градската зала, добра храна и легла в странноприемницата. Последните, ние, разбира се, любезно щяхме да откажем, защото леглата им без съмнение щяха да са лоши, за разлика от тези във фургоните ни, които не бяха никак зле.
Макар баща ми да беше изненадан и оскърбен, той не го показа:
— Стягайте багажа! — извика през рамо.
Трип напъха по джобовете си топчетата, с които жонглираше, с подобие на елегантен жест. Чу се хор от разочаровани гласове от няколкото десетки жители на града, които наблюдаваха кукленото представление, когато куклите спряха насред поредната шега и след това бяха прибрани. Кметът облекчено извади от кесията си две сребърни пенита.
Читать дальше