Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Стигнахме до източника на дима едва в ранния следобед и онова, което открихме там, не беше каквото очаквахме.

* * *

Мястото беше една усамотена долчинка, скътана между отвесните скали. Казвам „долчинка“, но в действителност повече приличаше на нещо като отпечатък от гигантска стъпка между баирите.

От едната й страна беше надвиснала висока и стръмна стена от черна скала, а от другата имаше отвесна пропаст. Двамата с Дена се приближихме до нея на два пъти, но не можехме да продължим нататък, докато накрая намерихме път, по който да стигнем дотам. За наш късмет денят беше безветрен и пушекът се издигаше право нагоре като стрела в ясното синьо небе. Ако не беше той да ни насочва, вероятно никога нямаше да намерим мястото.

Някога сигурно това е била приятна, малка част от гората, но сега изглеждаше като земя, през която беше минала вихрушка. Дърветата бяха изпочупени, изтръгнати с корена, обгорени и смачкани. Навсякъде бяха издълбани дълбоки бразди от оголена пръст и скала, все едно някой гигантски фермер беше обезумял, докато ореше полето си.

Преди два дни нямаше да мога да отгатна какво беше предизвикало това разрушение, но след онова, което бях видял миналата нощ…

— Нали уж били безобидни? — обърна се към мен Дена. — Май тук дракусът доста е буйствал.

С Дена избирахме откъде да минем през останките.

Белият дим се вдигаше от дълбоката дупка, останала от голямо кленово дърво, което е било изскубнато. От огъня бяха останали едва няколко въглена, които пушеха на дъното, там където някога са били корените на дървото.

Разсеяно ритнах с върха на обувката си няколко буци пръст в дупката.

— Е, добрата новина е, че твоят покровител не е тук. Лошата новина е, че… — спрях и поех дълбоко въздух — Усещаш ли тая миризма?

Дена също си пое дъх и кимна, бърчейки нос.

Качих се върху ствола на падналия клен и се огледах. Вятърът смени посоката си и миризмата стана по-силна — миришеше на мърша и гнилоч.

— Нали спомена, че не ядат месо — каза Дена, като нервно се оглеждаше.

Скочих от дървото и тръгнах обратно към отвесната скална стена. Там имаше малка дървена колиба, която беше разбита на трески. Миризмата на гнило стана по-силна.

— Добре — каза Дена, като погледна към останките, — на мен това хич не ми изглежда безобидно.

— Не знаем дали дракусът е виновен за това — възразих. — Ако чандрианите са нападнали това място, дракусът може да е бил подмамен от огъня и да е предизвикал разрушенията, когато го е гасял.

— Мислиш, че чандрианите са направили това? Не отговаря на нищо, което съм чувала за тях. Те би трябвало да нанасят светкавични удари и след това да изчезват. А не да идват на посещение, да направят няколко пожара и да се върнат по-късно да довършат започнатото.

— Не знам какво да мисля. Но две разрушени къщи… — започнах да ровя из останките. — Струва ми се логично да има някаква връзка.

Дена внезапно си пое дъх. Проследих погледа й и видях една ръка, която се подаваше изпод няколко тежки дървени трупи.

Приближих се. Наоколо бръмчаха мухи и покрих устата си в напразен опит да се предпазя от вонята.

— Мъртъв е от около два цикъла — наведох се и вдигнах плетеница от натрошено дърво и метал. — Погледни това.

— Донеси го тук и ще погледна.

Отнесох го до мястото, където стоеше тя. Нещото беше изпотрошено почти до неузнаваемост.

— Арбалет.

— Не му е помогнал много — каза тя.

— Преди всичко въпросът е защо му е бил нужен? — Огледах дебелото парче синя стомана, от което беше направен напречни кът. — Това не е някакъв си ловен лък. Такова нещо използваш, когато искаш да убиеш мъж в броня, който е в другия край на полето. Това оръжие е незаконно.

— Тия закони тук не важат — изсумтя Дена. — И ти го знаеш.

— И все пак е факт, че това е нещо скъпо — свих рамене аз. — Защо някой, който живее в малка колиба с мръсен под, би притежавал арбалет за десет таланта?

— Може би е знаел за дракуса — предположи Дена, като продължаваше да се оглежда нервно. — Точно в този момент и аз не бих имала нищо против да имам арбалет.

— Дракусите са плашливи — поклатих глава аз. — Стоят далеч от хората.

Дена ме изгледа откровено недоверчиво и направи саркастичен жест към останките от колибата.

— Помисли за всяко диво създание в гората — продължих аз. — Всички диви твари избягват контакта с хората. Както ти самата каза — дори никога не беше чувала за дракусите. За това си има причина.

— Може би е побеснял?