Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Погледни това.

Дена се приближи и аз вдигнах предмета, за да може тя да го види.

Беше една от гладките черни люспи на дракуса, голяма горе-долу колкото дланта ми и с формата на сълза. В средата беше дебела към половин сантиметър, а краищата й бяха заострени.

Подадох го на Дена.

— За вас, милейди. За спомен.

Тя претегли люспата в ръката си.

— Тежка е — каза Дена. — Ще ида да намеря една и за теб… — Тя заподскача обратно и започна да рови из остатъците от огнището. — Мисля, че е изял и някои от камъните заедно с дървото. Знам, че снощи събрах повече от тези тук, за да оградя огъня.

— Гущерите ядат камъни през цялото време — казах аз. — Така смилат храната си. Камъните натрошават храната в червата им. — Дена ме погледна скептично и аз продължих: — Вярно е. И кокошките го правят.

Тя поклати глава и след това извърна поглед, като продължи да подритва изровената земя.

— Знаеш ли, в началото някак се надявах, че ще превърнеш тази среща в песен. Но колкото повече говориш за това нещо, вече не съм толкова сигурна, че го искам. Крави и кокошки. Къде е усетът ти за драматизъм?

— Не е необходимо да преувеличавам — отвърнах аз. — Освен ако нещо не бъркам, в тази люспа има предимно желязо. Как бих могъл да направя това по-драматично, отколкото вече е?

— Шегуваш се — каза тя и вдигна люспата да я огледа по-внимателно.

Засмях се.

— Скалите наоколо са пълни с желязо — казах аз. — Дракусите ядат скалите и те бавно слизат надолу към стомаха им. Металът полека се отлага в костите и люспите им — взех люспата и отидох при един от сивите камъни. — Година след година дракусът сваля кожата си и след това я изяжда, като по този начин желязото остава в тялото му. След двеста години…

Почуках с люспата върху камъка и тя издаде остър, звънтящ тук, нещо средно между звука от камбана и от парче гледжосана керамика.

Подадох й я обратно.

— Някога миньорите ловували тези зверове заради желязото в тях. Дори и в наши дни предполагам, че някой алхимик би платил доста пари за люспите или костите им. Органичното желязо е истинска рядкост. С него вероятно могат да правят всякакви неща.

Дена погледна люспата в ръката си.

— Печелиш. Можеш да напишеш песента. — Очите й светнаха от идеята, която внезапно й бе дошла. — Дай да видя лоденския камък.

Изрових го от торбата си и й го подадох. Дена доближи люспата до него и тя веднага залепна за буцата с остро щракане, като издаде същото онова странно керамично звънтене. Дена се ухили, върна се при огнището и започна да мушка камъка от Лоден насам-натам из останките в търсене на още люспи.

Погледнах към северните зъбери.

— Не ми се иска да съм човекът, който съобщава лоши новини — казах аз и посочих слабия дим, който се издигаше над дърветата, — но там, долу, нещо пуши. Колчетата, които забих, са изчезнали, но мисля, че снощи видяхме синия огън в тая посока.

Дена местеше буцата напред-назад над останките от огнището.

— Дракусът не би могъл да е отговорен за случилото се във фермата на Маутхен. — Тя посочи обгорената земя и трева. — При развалините нямаше нищо такова.

— Нямах предвид фермата — рекох аз. — Мислех си дали нечий покровител не е опитвал миналата нощ да се стопли с малък, весел лагерен огън…

— И дракусът го е видял. — Лицето на Дена помръкна.

— На твое място не бих се безпокоил — побързах да добавя аз. — Ако патронът ти е толкова умен, колкото казваш, вероятно се чувства тук в безопасност като у дома си.

— Покажи ми който и да е дом, който да е в безопасност от това нещо — мрачно каза тя и ми върна обратно камъка от Лоден. — Да идем да хвърлим един поглед.

* * *

До мястото, където малкият стълб дим се издигаше над гората, бяха само няколко километра, но ние се движехме бавно. Бяхме наранени и изтощени и нито единият от двама ни не таеше големи надежди за онова, което щяхме да открием, когато стигнехме до мястото.

Докато вървяхме, си разделихме последната ми ябълка и останалия самун хляб. Отрязах няколко ленти брезова кора и двамата с Дена ги сдъвкахме. След около час мускулите на краката ми се отпуснаха дотолкова, че ходенето вече не беше мъчение.

Колкото повече се приближавахме, толкова по-бавно напредвахме. Заоблените хълмове бяха заменени с остри зъбери и склонове, покрити със сипеи. Трябваше да се катерим или да заобикаляме, понякога се налагаше да се върнем назад, за да намерим път.

И имаше неща, които ни разсейваха. Попаднахме на едно място, пълно със зрял глог, което ни забави почти цял час. Не след дълго намерихме един поток и спряхме при него да пийнем вода, да се измием и да починем. Надеждите ми за флирт като по книгите бяха отново осуетени от това, че потокът се оказа дълбок само петнайсетина сантиметра. Не беше много подходящ за къпане.