Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Нарани ли се?

— Разбира се, цялото тяло ме боли.

— О — ахна тя и сложи ръце на устата си, — хубавите ти ръце!

Погледнах надолу и разбрах какво има предвид тя. Трябва да бях наранил ръцете си доста зле при безумния си опит да се изкача върху сивия камък снощи. Мазолите ми на музикант бяха спасили по-голямата част от върховете на пръстите ми, но кокалчетата ми бяха зле нарязани и покрити със засъхнала кръв. Другите части от тялото ме боляха толкова много, че дори не бях забелязал.

Стомахът ме присви, когато видях ръцете си, но когато ги отворих и затворих, установих, че са просто болезнено одрани, но не и сериозно наранени. Като музикант винаги се безпокоях, че нещо можеше да се случи с ръцете ми, работата ми като изобретател беше удвоила тези ми страхове.

— Изглеждат по-зле, отколкото всъщност са — казах аз. — Откога го няма дракуса?

— Поне от няколко часа. Тръгна си малко след изгрев-слънце.

Погледнах надолу от високата си наблюдателна точка върху арката от сив камък. Миналата вечер върхът на хълма представляваше еднообразно пространство от зелена трева. На сутринта приличаше на бойно поле. На места тревата беше стъпкана, на други изгоряла и заприличала на стърнище. Там, където се беше въргалял или влачил тежкото си тяло, драконът бе издълбал дълбоки бразди в земята.

Слизането от сивия камък се оказа по-трудно от качването върху него. Върхът на арката беше на около четири метра от земята и не беше много подходящо да се скача от тази височина. Нормално не бих се безпокоил за това, но в сегашното ми схванато и натъртено състояние се притеснявах да не се приземя непохватно и да не си навехна глезена.

Накрая успяхме да слезем, като използвахме ремъка на пътната ми торба като импровизирано въже. Дена завърза единия край около кръста си, а аз се спуснах, държейки се за другия край. Разбира се, торбата се разтвори широко и вещите ми се разпиляха, но аз стигнах до земята невредим, само със зелени петна от тревата върху колената си.

След това Дена увисна от ръба на скалата, аз я хванах за краката и я спуснах полека долу. Въпреки че имах натъртвания по цялата предна част на тялото си, усещането, което изпитах, доста подобри настроението ми.

Събрах си нещата и седнах да зашия с игла и конец пътната си торба. Малко след това Дена се върна от разходката си до дърветата, като по пътя вдигна одеялото, което бяхме оставили долу. Имаше няколко големи дупки от ноктите на дракона, когато беше минал върху него.

— Виждала ли си някога такова нещо? — казах и протегнах ръка към нея.

— Знаеш ли колко пъти съм чувала тоя въпрос? — повдигна вежди към мен тя.

Ухилих се и й подадох буцата черно желязо, която бях получил от калайджията.

— Това камък от Лоден ли е? — Тя погледна буцата с любопитство.

— Изненадан съм, че го разпозна.

— Познавам един, който използваше такъв за преспапие — каза тя презрително. — Специално отбеляза, че макар този камък да е толкова ценен и рядък, той го използва за преспапие. — Тя се намуси. — Беше празноглавец. Имаш ли някакво желязо?

— Потърси там някъде — посочих разхвърляните си вещи. — Сигурно ще намериш нещо.

Дена седна на един от ниските сиви камъни и започна да си играе с притеглящия камък и парче от желязна тока. Бавно заших пътната си торба и след това отново прикачих към нея ремъка, като го заших на няколко места, така че да не се изхлузи.

Дена беше напълно погълната от магнита.

— Как действа това нещо? — попита ме тя, като отдели токата и после я пусна да залепне отново. — Откъде идва привличането?

— Това е вид галванична сила — отвърнах аз, после се поколебах. — Което е заобиколният начин да ти кажа, че нямам абсолютно никаква представа.

— Чудя се дали го привлича желязото само защото то самото е направено от желязо — размишляваше тя, като докосваше буцата със сребърния си пръстен без всякакъв ефект. — Ако някой намери камък от Лоден, направен от месинг, дали той ще привлича друг месинг?

— Може би ще привлича мед и цинк — рекох аз. — От това е направен месингът.

Сложих торбата пред себе си и започнах да опаковам нещата си. Дена ми върна буцата и се отправи към разрушените останки от огнището.

— Изял е всичкото дърво, преди да си тръгне — каза тя.

Отидох и аз да погледна. Мястото около огнището беше истинска бъркотия. Сякаш цял кавалерийски легион беше яздил там. Бутнах с върха на обувката си един голям преобърнат чим трева, после се наведох и вдигнах нещо, което намерих.