stihiqta - Адел Паркс

Е, най-малкото, поне щеше да може да ходи до тоалетната, без някой да я съпровожда.

Господин и госпожа Евъргрийн имаха право до известна степен. Докато беше сама. Марта наистина имаше време да обмисли положението с Майкъл. Само че тя мислеше за него и докато се занимаваше с прането или приготвяше храната.

Всъщност почти не мислеше за друго. Толкова много мислеше за това, че главата я заболяваше, само че все още нищо не проумяваше.

Знаеше, че родителите иМ иМ мислят доброто. И несъмнено изпита облекчение, че има възможност да излезе от къщи, да затвори вратата зад гърба си и да тръгне по алеята, без да бута двойната количка, да мъкне чантата с дрешки за преобличане и преповиване, бурканчета с храна, одеялце, плюшено зайче и други подобни.

Но след като затвори вратата, не знаеше къде да отиде. Марта ходеше най-вече на детски площадки или в супермаркети. Когато за пръв път излезе сама, чувстваше ръцете си непривично леки. Втурна се към магазините, за да купи неща, които да носи и да запълни празнината. Купи панталони за Матю, лента за коса и малко пухкаво кученце за Мейси, което беше като живо. Купи лак за нокти на Елайза, няколко луковици за градината на баща си и последната книга на Джейми Оливър за майка си. Харчеше, все едно трупаше държавен дълг. Понякога терапията действаше и притъпяваше болката иМ, но друг път не — просто иМ припомняше колко тривиален е животът иМ. Запита се колко пари трябва да похарчи за един ден, за да докаже, че съществува.

— Времето е много променливо, нали? — заговори я усмихнатата продавачка в «Бейбигап». Двете с Марта си кимаха учтиво, защото тя беше редовен клиент. — Да не би да сте настинали — като че ли малко сте отслабнали. Как сте?

Ужасно, смазана, съсипана.

Ако говори с приятелите си, това би означавало да признае поражението си, но изведнъж възможността да се поразговори с някой непознат иМ се стори успокоителна. Може би отдалечеността от ситуацията щеше да иМ даде гледна точка, която тя отблизо нямаше.

— Съпругът ми ме напусна.

— Това е ужасно, мила. Кога се случи?

Марта иМ разказа всичко. И това иМ помогна. Наистина иМ помогна. Продавачката откликна с безусловно и простичко съчувствие. Окуражена от този успех, спомена пред жената от магазина за играчки, че в момента живее сама, и жената иМ стисна ръката. Топло, сухо ръкостискане. Младежът от градинския център каза, че той ще достави по-тежките неща, защото няма мъж, който да иМ помогне с пренасянето им.

Тези мили жестове донякъде облекчиха болката иМ. На Марта иМ олекна — каза си, че ако сподели с достатъчно непознати и види достатъчно съчувствени усмивки, получи достатъчно сърдечни ръкостискания и достатъчно помощ за тежките чанти, ще успее да запълни празнината в живота и в сърцето си. Затова говореше ли, говореше. Започна да разказва на всеки срещнат. Казваше, че е в шок, че не може да проумее, че е съсипана и че ще го чака да се върне у дома, защото какво друго иМ оставаше! Така поставяше в неудобно положение продавачките в магазините, фризьорите и милите старици, които седяха в автобуса и се притесняваха за сметките си за газта. Марта не забелязваше смущението им, защото бе погълната от самосъжалението си.

— Колко неприятно! — казваха хората. Клатеха глави, натъжени най-вече от факта, че историята иМ им звучеше ужасно познато.

— Защо ви напусна? — попита жената, която превеждаше учениците през кръстовището.

Марта отново се почувства отчаяна и глупава. Не можеше да отговори. Отгоре на всичко постъпката му я бе оставила безмълвна. Да иМ се налага да отговаря «Не знам» — ама че глупост! Ама че безотговорност!

Опита се да разсъждава: «Аз съм хубава и приятна, обожавам децата и готвя добре. Поддържам безукорен ред в дома си. Не харча прекалено за себе си. Е, поне доскоро не го правех. И го обичам. Или по-скоро го обичах?».

— Друга жена ли има? — опита се да иМ помогне жената.

— Едва ли.

— Сигурно има — настоя жената.

Така ли беше? Марта не знаеше, а би трябвало да знае, нали би трябвало да има известна представа дали съпругът иМ си има любовница. Другите жени май притежаваха усет за подобни неща. Шийла в месарницата смяташе, че той «сигурно има друга връзка». Сестрата в приемната на лекаря заяви, че «всички мъже имат». Дори Елайза намекна, че според нея това е възможно. Но как да повярва? Как просто ей така да престане да вярва и да се надява? Как да си помисли за него нещо толкова лошо, след като десет години го бе обожавала?