stihiqta - Адел Паркс

Щеше да отиде да види някой двойник на Елвис. Щеше да разговаря с бавните възрасти дами на главната улица, които нямаше с кого другиго да си поговорят, понеже щеше да има време за това. Щеше да постави камина в спалнята си. Щеше да плаче, когато приятелките иМ раждат, без да се притеснява, че е истерична или че е прекалено емоционална. Вече бе сменила гардероба си, можеше дори да заведе децата до Австралия на гости на своя приятелка от училище, която бе емигрирала там преди години. Щеше да се научи да кара сноуборд. Щеше да си купи нови мебели за трапезарията. Щеше да се запише на курс по аранжиране на цветя, вече никакви извинения. Щеше да снима децата всеки ден, ако иМ се приискаше, дори да иМ се струпаха непроменени. Щеше да започне новата си работа щеше да пропуска хранения, щеше да яде шоколад, а утре, ако иМ се приядяха, щеше да си направи пържени яйца.

Марта дотолкова бе погълната от своята стратегия за оцеляване, че се наложи баща иМ почти да я разтърси, за да привлече вниманието иМ.

— Марта, търсят те по телефона.

Тя се обади от коридора, защото там беше най-тихо. Децата бяха превъзбудени, защото почти всичките им скъпи хора се бяха събрали на едно място и те упорстваха с детските си номера. А възрастните като че ли им подражаваха.

— Марта? — Гласът му прозвуча много нежно и както винаги Марта се почувства едновременно обичана и обичаща, желана и желаеща.

— Да?

— Аз съм.

— Знам, глупчо, знам. — Искаше иМ се да не се бе обаждал. Тъкмо започваше да се чувства смела. Не искаше да преживява едно сбогуване, беше му го казала съвсем ясно.

— На летището съм.

— И това знам. — Тихо подсмръкна и се надяваше той да не чува разбитото иМ сърце и писъците на душата иМ.

— Малка мис Е, знаеш ли всички причини, поради които не се получи?

— Да, знам ги. — Главата иМ уморено се въртеше, прогонваше ги, а след това признаваше, че няма как да ги избегне.

— А можеш ли да се сетиш за една причина да се получи? Само една?

Разговорът им беше прекъснат от съобщение по високоговорителя: «Последно повикване за полета на «Бритиш Еъруейз» БА 0179 за Ню Йорк».

Марта чу съобщението, така че би трябвало и той да го е чул. Джак не му обърна внимание. Ако не внимаваше, щеше да забави самолета. Тя се опитваше да възпре риданията си, но в съзнанието иМ нахлуха образи, които заплашваха да разколебаят решимостта иМ. Видя как двамата танцуват в кухнята, преструвайки се на Адам Ант, и как танцуват във «Фабрик», преструвайки се, че са страшно готини. Спомни си за шоколадовото сърце и за остроумията. Спомни си как Джак правеше самолетчета от хартия, къпеше децата, сменяше водния филтър, караше зимни кънки. Мисълта, че трябва да се откаже от тези спомени иМ причиняваше толкова силна болка, че тялото иМ сякаш бе в преса. Имаше чувството, че ще запищи.

— Само една — изхълца тя.

— Коя е тя, миличка? Коя е причината? — неистово попита Джак.

— Повикване за пътуващите с полета в деветнайсет и петдесет на «Бритиш Еъруейз» за Ню Йорк. Моля, веднага се насочете към портала за излизане.

«Разкарай се» — помисли си Марта. Имаше предвид досадната говорителка, не любовта на живота си.

— Миличка, чуй ме, напоследък ми изреди много причини защо не може да се получи. Можеш ли да ми кажеш само една, поради която ще се получи? Само една.

— Обичам те, Джак, обичам те и без надежда сърцето ми ще се пръсне. — Вече ридаеше по-силно. Боже, беше такова дете. Понякога иМ се струваше, че през тези месеци не беше научила нищичко.

— И аз те обичам, малка мис Е. И палавите ти деца, и объркания ти живот. Обичам ги.

Марта усещаше, че и той може всеки момент да се разплаче.

— И това знам.

«Повикване за господин Джак Хоуп, пътуващ с полета в деветнайсет и петдесет БА 0179 за Ню Йорк. Моля, веднага се насочете към портала за излитане.»

— Викат ме.

— Знам…

— Трябва да вървя.

— Знам.

— Но, Марта…

— Какво?

— Ще се върна.

— Това реплика от някакъв проклет филм ли е?

— Не… Всъщност, да, Арни. Обаче това са и мои думи, миличка…

Марта се върна в дневната. Влизането иМ бе посрещнато с откос от объркани въпроси. Явно всички знаеха кой се е обадил и се бяха опитвали безуспешно да не подслушват.

— Какво ти каза — попита госпожа Евъргрийн.

— Всичко наред ли е? — попита господин Евъргрийн.

— Е? — попитаха Елайза и Грег.

— Джак ли беше? — попита Матю.

— Каза, че ще се върне — усмихна се Марта.

— Ура! — заподскача на място госпожа Евъргрийн, Матю заликува, а Мейси, която вероятно почти не разбираше какво става, но се зарази от вълнуващия момент, започна да се киска и да отмята глава назад, а от гукането иМ Марта също изпита желание да се засмее. Не знаеше какво да направи. Смееше се и плачеше едновременно. Дори господин Евъргрийн явно изпита облекчение.