Unknown - i 3e0c0223816db71f

призрак изникна из въздуха. Тя вдигна сведените си очи — стреснати и

недоверчиви, те сякаш отказваха да позволят на внезапното обаяние на видението

да проникне в съзнанието й и да го изпълни с радост, която би могла да се окаже

Страница 37

Archibald Kronin - Zamykyt na shapkarq

недействителна, просто лъжлив мираж на надеждите й. Но никакъв призрак не би

могъл да се втурне напред така живо, да се засмее така пленително, да стисне

ръката й тъй топло, тъй плътно, та да почувствува пулсирането на горещата му

кръв в тая пламенна, одухотворена ръка. Това наистина беше Денис. Но той нямаше

право да бъде толкова весел и бодър, толкова безгрижен и сияещ и възторгът му да

бъде непокътнат от спомена за раздялата им. Нима не разбираше, че тя бе

принудена да го чака през много дълги, тъжни дни, че само преди секунда бе

изпаднала в тежко отчаяние и дори се смяташе за изоставена.

— Мери, струва ми се, че съм на небето, като те виждам пак, а ти

изглеждаш като един от небесните ангели! Едва късно снощи се върнах у дома и

идвам веднага, щом можах да се освободя. Какъв късмет да те срещна — възкликна

той и впи пламенен поглед в очите й.

Тя му прости начаса. Отчаянието й се стопи от топлината на неговата

преливаща веселост, унинието й изчезна в радостната му заразителна усмивка;

вместо това внезапно я обхвана смущаващата мисъл за сладката интимност на

последната им среща и тя пламна от дълбок срам.

Мери се изчерви, като виждаше пред себе си сред бял ден този красив

младеж, който под благосклонния плащ на тъмнината я бе притискал тъй здраво в

обятията си, който пръв я бе целунал, пръв бе докоснал с милувка девственото й

тяло. Знаеше ли той всичко, което тя бе премислила оттогава за него? Всички

вълнуващи спомени за миналото и безумните, трепетни видения за бъдещето, които

владееха мислите й? Тя не се осмеляваше да го погледне.

— Толкова съм щастлив, че те виждам, Мери! Просто ми се скача от радост!

Щастлива ли си, че пак се срещаме? — продължи той.

— Да — каза тя с тих и смутен глас.

— Имам да ти кажа толкова неща, които не можех да пиша в писмото. Не

исках да пиша много, защото се страхувах да не хванат писмото. Получи ли го?

— Получих го, но не бива да ми пишеш — пошепна тя. — Ще ме е страх за

тебе, ако пак ми пишеш.

Това, което бе писал, бе толкова недискретно, че само мисълта за

недоизказаното обагри още по-ярко бузите й.

— Сега много време няма да става нужда да пиша — се засмя Денис

многозначително. — Разбира се, сега ще се срещаме съвсем често. Ще остана в

кантората за месец-два преди есенната обиколка; а щом става дума за работата, Мери, скъпа, в нея ти ми донесе щастие като вълшебница — този път получих два

пъти повече поръчки. Ако продължаваш да ме вдъхновяваш така, ще ми създадеш цяло

състояние за съвсем кратко време. Ей богу, ще трябва да се срещаш с мен, макар и

само за да делим печалбите!

Мери се огледа безпокойно; дори в тихата улица тя усещаше върху си

погледа на множество предателски очи, долавяше по стремителността на Денис колко

малко разбира той положението й.

— Денис, страхувам се, че не мога да остана повече. Може да ни видят

тук.

— Та нима е престъпление да разговаряш с един млад човек… и при това

сутрин? — отговори той нежно и многозначително. — Разбира се, няма нищо срамно в

това. Пък ако предпочиташ да се разхождаш, бих вървял с тебе до края на света!

Позволете да ви понося малко пакетите, уважаема госпожице!

Мери поклати глава.

— Така хората ще ни забележат още по-лесно — отговори тя плахо,

предварително усещайки как очите на целия град я следят при тази безразсъдна

разходка.

Денис я погледна нежно и покровителствено, а след това уверено хвърли

поглед към двата края на улицата; на нейните влюбени очи този поглед се видя

като дръзкия взор на покорител на вражеска страна.

— Мери, скъпа моя — пошегува се той сега, — ти още не знаеш с какъв

човек си. „Фойл не познава поражение“ — това е моят девиз. Ела да влезем тук!

Хвана я здраво за ръка и я поведе няколко къщи надолу по улицата; преди

тя да разбере какво става и дори да помисли да се съпротивлява, той влезе с нея

през бежовите врати на сладкарницата на Берторели. Мери побледня от страх,

почувствувала, че окончателно е преминала границите на почтеността, че е

достигнала най-долната точка на падението си; тя погледна укорително засмяното