Ан Райс - Ве

манастирската градина и да бере цветя заедно с тях, или пък я

водели в салона след училище и я учели да бродира, в което

тя проявила голяма сръчност.

- Знаете ли как го постигаше? Ще ви кажа. Всяка сестра в

този манастир смяташе Стела за своя специална малка

приятелка. Тя те караше да повярваш в това. Разказваше

някакви малки свои тайни, сякаш ги казва за първи път само

на теб. И знаеше всичко за всички, наистина. Знаеше неща, които никога не бихте споделили, а тя започваше да говори за

тайните, за страховете ви, за нещата, които винаги сте искали

да изречете. И вие веднага се чувствате по-добре. Но след

часове, дори след дни, се замисляте за това, как сте седели в

градината и сте си шепнели с нея, и разбирате, че тя е

вещица. Тя беше дяволско дете. И нямаше да свърши добре.

Но не беше зла. Това трябва да и? призная. Не беше зла.

Защото ако беше, щеше да е същинско чудовище. Само Господ

знае какво можеше да сътвори. Пък и не мисля, че наистина

искаше да прави тези бели. Тя изпитваше някакво тайно

удоволствие от силите си, ако ме разбирате. Обичаше да

показва какво може. Обичаше да гледа как се изумяват

хората, когато им разказва какво са сънували предната нощ.

О, и колко се захласваше по разни неща. Можеше по цял ден

да рисува, със седмици, докато не захвърли моливите и реши

никога повече да не го прави. После хареса бродирането, реши да се научи, правеше най-красивите неща, и много се

ядосваше и за най-малката грешка. Но след това захвърли и

иглите и приключи с бродирането завинаги. Никога не съм

виждала толкова непостоянно дете. Сякаш търсеше нещо, нещо, на което да се отдаде, но така и не го откри. Или поне

докато беше малка.

Ще ви кажа и още нещо, което обичаше да прави - и то

никога не и? омръзна. Обичаше да разказва истории на другите

момичета. Те се събираха около нея в голямото междучасие и

попиваха всяка дума от устата и?, докато не удареше звънецът.

Разказваше им истории за призраци в старите плантаторски

къщи, пълни с ужасни тайни, за хора, намерили страшна

смърт, и за магията на островите отпреди много години.

Знаеше истории за пирати, о, те бяха най-лошите. Бяха

направо ужасяващи. И звучаха съвсем правдоподобно от

нейната уста, въпреки че сигурно си ги беше измислила. Та

какво можеше да знае тя за мислите и чувствата на някакви

нещастни души на пленен галеон в часовете преди пиратите

да ги накарат да тръгнат по дъската ?

- Но да знаете, някои от историите и? бяха много интересни, и винаги съм искала да попитам за тях някой, който наистина

знае, който е чел исторически книги.

Винаги се обаждахме на госпожица Мери Бет. Молехме я да я

<���задържи вкъщи за няколко дни>. Защото така беше със

Стела. Не можеш да я търпиш всеки ден. Никой не можеше. И

благодаря на Господ, че тя се отегчаваше от училището и по

собствено желание изчезваше с месеци. Понякога отсъстваше

толкова дълго, че всички смятахме, че вече няма да се върне.

Чувахме, че тичала като бясна по Първа улица и Честнът, играела с децата на слугите и си правела магьоснически олтар

със сина на готвачката - черен като въглен, можете да не се

съмнявате. Та тогава си мислехме, че някой трябва да намине

и да поговори с госпожица Мери Бет за това.

- Но тогава някоя сутрин, вероятно към десет часа, защото

това дете изобщо не се интересуваше кога ще дойде на

училище, лимузината се показваше иззад ъгъла на Констанс и

Сейнт Ендрю и от нея слизаше Стела с малката си униформа, но с огромна червена панделка в косата, същинска кукличка.

И какво мислите носеше - огромна торба с красиво

опаковани подаръци за всяка от сестрите, които знаеше по

име. После ни прегръщаше поред и можете да сте сигурен, че

прошепваше в ухото ми: <���Сестра Бриджит Мари, липсваше

ми>. Тогава аз отварях кутията. Това се е случвало неведнъж.

В нея винаги намирах нещо дребно, което съм искала от

цялото си сърце. Един път беше малкият младенец Исус, облечен в коприна и сатен, друг път - най-красивата

броеница от кристал и сребро. О, това дете. Какво дете беше

само.

Но такава е била Божията воля. С годините тя спря да идва на

училище. Имаше гувернантка, която я учеше, пък и ми се

струва, че се отегчи от <���Свети Алфонс>. Казват, че карала

шофьора да я вози, където и? скимне. Лайънъл също не

посещаваше гимназията, доколкото си спомням. Започна да