Ан Райс - Ве

си лежала и се мъчела, почти в безсъзнание. Стела каза, че

дори не знаела къде се намира, понякога говорела на глас на

Жулиен, сякаш го виждала в стаята. А Стела, разбира се, стояла до нея денем и нощем. Колко я обичаше само Мери

Бет.

Мери Бет ми каза веднъж, че може да върже всичките си

други деца в чувал и да ги хвърли в Мисисипи. Интересуваше

се единствено от Стела. Шегуваше се, разбира се. Никога не

се отнасяше зле към децата си. Помня как с часове четеше на

малкия Лайънъл, как му помагаше с уроците. Наемаше за него

най-добрите учители, когато той не искаше да ходи на

училище. Никое от децата не се справяше добре в училище, освен Карлота, естествено. Стела беше изключена от три

различни училища. Единствено Карлота се справяше добре и

това доста и? помогна.

Но за какво говорех? О, да. Понякога усещах, че нямам място

в тази къща. Е, така или иначе, излязох. Отидох във Френския

квартал. Тогава беше времето на Сторивил, когато

проституцията тук беше легална, и Жулиен ме водеше в

Бялата огледална зала на Лулу, както и на други модни места, и не се интересуваше дали ходя и сам.

Онази вечер тръгнах точно натам. Жулиен нямаше нищо

против. Беше се оттеглил в спалнята на третия етаж с книгите

си, горещия шоколад и своя грамофон <���Виктрола>. Освен това

знаеше, че само гледам. И така, аз вървях из квартала, покрай

малките къщи - нали знаете, публичните домове - а

момичетата стояха на прага и ме канеха да вляза. Аз, разбира

се, нямах никакво намерение да го правя.

Тогава погледът ми се спря на красив млад мъж, много красив

мъж. Стоеше на една от уличките по-долу, със скръстени

ръце, облегнат на стената на къщата. Гледаше ме. Каза ми: <���Добър вечер, Ричард>, и аз веднага разпознах гласа му с

особения френски акцент. Беше гласът на Жулиен. Това беше

Жулиен! Само че беше едва на двайсет и няколко години!

Честно ви казвам, никога не съм се плашил така. За малко да

изкрещя. Беше по-лошо, отколкото да видиш призрак. Тогава

той изчезна, просто така, стопи се във въздуха.

Веднага хванах такси и се върнах в къщата на Първа улица.

Жулиен ми отвори вратата. Беше с халат и пушеше

противната си лула, смееше се. <���Нали ти казах, че ми се ще

някога да ти покажа как изглеждах на двайсет години!>, каза

ми. Не спираше да се смее.

Помня, че го последвах в салона. Салонът тогава беше

прекрасен, нямаше нищо общо с начина, по който изглежда

сега, трябваше да го видите. С прекрасни френски мебели, повечето в стил Луи XVI, които Жулиен лично бе купил в

Европа, когато ходи там с Мери Бет. Бяха толкова леки, толкова елегантни, голяма красота. Сегашните мебели в стил

Ар деко са купени от Стела. Смяташе, че е голяма работа

навсякъде да има палми в саксии! Единственото свястно нещо

там е онова пиано <���Бьозендорфер>. Когато отидох за

погребението и?, салонът изглеждаше абсолютно нелепо. Нали

знаете, че поклонението беше там. Не я отнесоха в ритуалната

зала. Тя лежеше в предната стая, там, където бе застреляна, знаете ли това? Постоянно се оглеждах, чудех се къде точно

се е случило. Всички останали правеха същото. Лайънъл вече

беше арестуван, разбира се. О, не можех да повярвам, че

Лайънъл, това сладко, красиво момче, може да направи такова

нещо. Двамата със Стела бяха неразделни. Но за какво ви

говорех?

О, да, за онази невероятна нощ. Току-що бях видял младия

Жулиен в центъра, красивия млад Жулиен, който ми заговори

с френския си акцент, а после той си беше у дома - старият

Жулиен, в салона, седеше на дивана с протегнати напред

крака и каза: <���О, Ричард, мога да ти кажа толкова много

неща, да ти покажа толкова много неща. Но съм вече стар.

Пък и какъв е смисълът? Една от прекрасните утехи на

старостта е, че вече нямаш нужда да бъдеш разбиран. Заедно с

втвърдяването на артериите идва и нещо като примирение>.

Казах му: <���Жулиен, още не съм на себе си. Настоявам да ми

кажеш как го направи>. Той не ми отговори. Сякаш не бях

там. Взираше се в огъня. През зимата винаги палеше и двете

камини в салона. Нали знаете, едната е по-малка от другата.

Малко по-късно той сякаш се събуди от унеса си и ми

напомни, че пише историята на живота си. Може би щял да ми

позволи да я прочета след смъртта му. Не бил сигурен.

- Радвах се на живота - каза той. - Вероятно човек не бива

да се наслаждава на живота си толкова много. О, на тоя свят