Ан Райс - Ве

Хукнах към църквата и се залутах паникьосан из нея, за да

открия стълбите. Там беше Ловие, инквизиторът, щураше се

насам-натам, после намери стълбището преди мен и хукна

нагоре.

Тичах след него, виждах черното му расо високо горе, токовете му тракаха по каменните стъпала. О, Стефан, само

да имах кинжал.

Щом излязохме на кулата, видях крехкото тяло на Дебора да

полита от покрива. Стигнах до ръба, взрях се в касапницата

долу и я видях да лежи прекършена на камъните. Лицето и?

гледаше нагоре - едната и? ръка бе под главата, а другата

лежеше прекършена на гърдите - очите и? бяха затворени, сякаш спеше.

Щом я видя, Ловие изрева някакво проклятие.

- Изгорете я, отнесете тялото и? на кладата - пищеше той, но без полза. Никой не можеше да го чуе. Той се обърна

втрещен, вероятно за да се върне долу и да организира

нещата, но налетя право на мен.

На лицето му се изписа изумление, когато аз без никакво

колебание го блъснах с все сила в гърдите и той полетя през

ръба на покрива.

Никой не видя това, Стефан. Бяхме на най-високата точка в

Монклеве. Никоя друга сграда не се издига по-високо от

църквата. Този парапет не се вижда дори от далечния замък, а

онези отдолу не може да са ме видели, тъй като бях закрит от

тялото на самия Ловие, докато го блъсках.

Но дори и да е имало възможност за това, все пак никой не ме

видя.

Веднага хукнах надолу, като се уверих, че никой не ме е

последвал дотук. Слязох до вратите на църквата. Там лежеше

моята жертва, Ловие, мъртъв като Дебора, и проснат съвсем

близо до нея - черепът му бе разбит, главата му кървеше, а

очите му бяха отворени. Имаше онова тъпо изражение, характерно за мъртвите, което никога няма да видиш на

лицето на жив човек.

Колко време бе вилнял вихърът, не мога да кажа, но когато

стигнах до църковните порти, той вече отслабваше. Вероятно

всичко бе продължило четвърт час, тъкмо колкото онова

чудовище бе казало, че ще се мъчи Дебора на кладата.

От сенките на църковното преддверие видях, че площадът

вече е напълно пуст - и последните оцелели бяха прескочили

телата, блокирали страничните улички. Започна да

просветлява. Бурята вече отмираше. Стоях в тишината и се

взирах в тялото на моята Дебора, от устата и? течеше кръв, бялата и? роба бе цялата в червени петна.

След известно време на площада излязоха неколцина души, започнаха да оглеждат мъртвите и ранените, които стенеха и

молеха за помощ. Вече отнасяха някои от тях. Дотича и

ханджията, заедно със сина си, и коленичи до тялото на

Ловие.

Синът му ме видя, дойде при мен и много развълнуван ми

каза, че енорийският свещеник, както и кметът, са изчезнали.

Гледаше ме като обезумял, сякаш не можеше да повярва, че е

още жив и е станал свидетел на подобно нещо.

- Нали ви казах, че е могъща вещица - прошепна ми той, взрян в тялото на Дебора. Видяхме стражите да се събират -

бяха зашеметени, изранени и уплашени. Ръководеше ги млад

духовник с рана на челото. Те вдигнаха Дебора и се огледаха

наоколо, сякаш се страхуваха бурята да не ги връхлети

отново. Но нищо такова не последва и те я отнесоха на

кладата. Дървата и въглищата започнаха да се срутват от

купчината, когато стражите се изкатериха по стълбата, внимателно положиха тялото и забързаха обратно.

Събраха се и други хора, когато младият свещеник с

разпокъсаната роба и кървящо чело запали факлите и много

скоро кладата лумна. Той стоеше съвсем близо до нея и

гледаше как дървото се разгаря, после отстъпи и се строполи, вероятно в безсъзнание, или дори мъртъв.

Надявам се, че е второто.

Аз отново изкачих стълбите и излязох на покрива на

църквата. Погледнах надолу към тялото на Дебора, вече

мъртво, неподвижно и неуязвимо за болката. Пламъците го

поглъщаха. От покрива се виждаха местата, от които бяха

полетели керемидите. И тогава се зачудих дали духът на

Дебора се е издигнал към облаците.

Оттеглих се чак когато димът стана толкова гъст и задушлив, че не можех да дишам. Отидох в хана, където мъжете вече

пиеха и бръщолевеха за скорошния ужас, взираха се в огъня и

се отдръпваха боязливо от вратата. Събрах си багажа и слязох

да потърся коня си. Но в суматохата беше изчезнал и той.

Видях обаче друг, под грижите на някакво уплашено конярче

и готов за езда. Успях да го купя, макар и на двойна цена, въпреки че най-вероятно момчето не беше негов собственик.