Ан Райс - Лашър

Мона все беше някъде в ъгълчето на зрението му, взираше се в него и от време на време прошепваше: «Нали ти казах». Мона, с леко пълните бузи и съвсем бледи лунички, с дългата червена коса. Никой никога не би нарекъл такава червена коса морковена. Всички се обръщаха и се взираха в нея.

А после и тази къща. Как да опише какво се случваше с нея? Тя отново бе оживяла. В мига, в който се събуди до Мона, той позна старата тревога - от нещо невидяно, но присъстващо, от нещо, което наблюдаваше. Къщата проскърцваше като преди и изглеждаше като преди. После, разбира се, дойде мистериозната история с музиката в салона и онова, което бе сторил с Мона. Нима дарбата му да вижда невидимото се бе върнала?

С Мона не бяха разговаряли за случилото се. Еужения също не бе казала и дума. Горката старица. Със сигурност го смяташе за изнасилвач и чудовище. Технически той беше и двете, но явно го беше преодолял. Никога обаче нямаше да я забрави, така реална, така позната, застанала обвинително пред малкия портативен грамофон, който изглеждаше точно като онзи, който по-късно извадиха от тайника в библиотеката.

Не, още не бяха говорили за това. Смъртта на Джифорд помете всичко.

Древната Евелин държа Мона в прегръдките си цялата сутрин вчера. Мона плачеше за Джифорд и се опитваше да си спомни някакъв сън, в който да е ударила леля си нарочно и с омраза. Разбира се, това беше откачено. Тя го знаеше. Всички го знаеха. Накрая той хвана Мона за ръка и и? каза: «Каквото и да се е случило тук, то беше по моя вина, а ти не си убила леля си. Не си. Било е съвпадение. Как би могла да я убиеш оттук?».

Мона като че се съвзе, и то с яростната жизнерадост на много младите, както и с още нещо - с някаква стабилност, която усещаше в нея от самото начало, студената самодостатъчност на децата на пияниците, за които знаеше доста от свой собствен опит. Тя не беше обикновено малко момиче, но все пак не беше редно мъж на неговата възраст да преспи с тринайсетгодишно дете. Как можа да го направи? И все пак колко странно - къщата като че изобщо не го презираше заради това, а той знаеше, че тя знае.

За миг обаче грехът се изгуби сред страданието. Просто се изгуби. Миналата нощ, малко преди изгрев, Мона и Древната Евелин свалиха книгите от лавицата и откриха перлите и грамофона със старата плоча с валса на Виолета. Същият грамофон. Искаше му се да попита - но те говореха възбудени бързо, една през друга. А и Джифорд ги чакаше.

- Не можем да го пуснем сега - каза Древната Евелин, - Джифорд е мъртва. Затвори пианото. Закрий огледалата. Тя би искала да е така.

Хенри закара Мона и Древната Евелин у дома за бдението, а след това и до погребалния дом. Майкъл отиде там с Беа, Аарън, леля Вивиан и неколцина други. Светът като че го объркваше, нощта оживя от новите цветя, от раззеленилите се дървета. Прекрасна пролетна нощ.

Джифорд изглеждаше някак странно в ковчега. Косата и? сякаш бе твърде черна, лицето твърде слабо, устните твърде червени, изобщо всичко бе някак твърде контрастно, чак до връхчетата на скръстените пръсти, до малките и? гърди под пуританския вълнен костюм. Приличаше на някой от онези манекени, върху които дрехите стоят ужасно заради сковаността им, които карат дори изисканите модели да изглеждат безвкусно. Замръзнала. Да, сякаш ковчегът бе хладилна камера. Погребалният дом в Метаир изглеждаше като всички останали погребални домове в страната - със сиви килими, големи гипсови орнаменти на ниския таван, обсипан с цветя и пълен със столове в стил кралица Ана.

Но все пак това бе бдение на Мейфеър с много вино, разговори и плач. Неколцина католически сановници също дойдоха да изкажат съболезнованията си, както и ята монахини, които приличаха на птици в синьо и бяло. Много познати от бизнеса и от адвокатската фирма, съседи от Метаир, които също приличаха на сини птици в сините си костюми.

Шок, нещастие, кошмар. С восъчнобели лица най-близките приемаха съболезнованията на близки и приятели, а светът отвън блестеше с пролетно великолепие.

За Майкъл и най-обичайните неща изглеждаха бляскави след дългото боледуване, след дългата депресия. Сякаш всичко бе изобретено току-що - глупавите златни завъртулки на тавана, влажните съвършени цветя под външната флуоресцентна светлина.

Никога не беше виждал толкова много деца да плачат на погребение. Много деца, доведени да видят мъртвата, да се помолят до ковчега и да целунат на сбогуване изисканата Джифорд в бялото сатенено легло, чиито странности бяха изгубени в клишето на този последен обществен жест.