Ан Райс - Лашър

- О, аз обожавах това.

Само да можеше да го каже и на Тобиас и Уокър. Няколко нощи преди Лаура Лий да се роди, тя отключи вратата на тавана и отиде сама в болницата. Старците така и не разбраха чак докато бебето не се роди и вече бе на сигурно място, в прегръдките и?.

- Виждаш ли какво е направил онзи кучи син? - изкрещя Уокър. - Той сее вещерското си семе! Това също е вещица!

Колко крехка беше Лаура Лий. Тя ли беше вещерското семе? Ако да, тогава само котките го бяха узнали. Как само се скупчваха около нея, извиваха гърбове и се търкаха в тъничките и? малки крака. Лаура Лий с вещерския пръст, който обаче не предаде на Алисия или Джифорд, слава богу!

Светофарът светна зелено.

Древната Евелин започна да пресича улицата. Младият мъж не спираше да говори, но тя не му обръщаше внимание. Вървеше покрай варосаните стени, близо до тихите, невидими, порядъчно погребани мъртъвци. Когато стигна до портите в средата на пресечката, младият Ханки Цветарят беше изчезнал. Тя нямаше намерение да се обръща да види какво прави или къде се е дянал, нито дали не търчи към цветарницата си, за да се обади на семейния патрул. Спря пред портите на гробището. Виждаше върха на гробницата на Мейфеър в средата на алеята. Познаваше всички в нея, можеше да почука по камъка и да каже: «Здравейте, мили мои».

Джифорд нямаше да бъде погребана там, о, не. Джифорд щеше да бъде погребана в Метаир. При «Мейфеър от кънтри клуба». Винаги ги наричаше така, дори по времето на Кортланд, а не започна ли точно той да нарича така децата си? Кортланд, който веднъж бе прошепнал в ухото и?: «Дъще, обичам те!», така бързо, че останалите Мейфеър от кънтри клуба да не го чуят.

Джифорд, скъпа моя.

Тя си представи Джифорд с нейния хубав червен вълнен костюм и бялата блуза с мека копринена панделка на врата. Джифорд носеше ръкавици, но само когато шофираше. Слагаше ги много внимателно. Да, бяха кожени, с цвят на карамел. Сега изглеждаше по-млада от Алисия, въпреки че не беше. Но се грижеше за себе си, поддържаше се, обичаше хората.

- Не мога да остана за Марди Грас тази година - каза им тя. - Просто не мога. - Бе дошла да им съобщи, че заминава за Дестин.

- Е, надявам се, че не очакваш да приема всички тук! - изкрещя в отговор Алисия. Беше в паника. Хвърли ядосано списанието на верандата. - Не, не мога. Не мога аз да обера всичко. Не, няма. Ще заключа къщата. Не съм добре. А баба Евелин само си седи ли, седи. Къде е Патрик? Не, трябва да останеш тук и да ми помогнеш. Защо не направиш нещо с Патрик? Не знаеш ли, че вече пие от сутринта? Къде е Мона? По дяволите, Мона е излязла, без да ми каже. Винаги го прави. Някой трябва да обуздае това момиче. Намерете ми Мона! Ще заковеш ли проклетите прозорци, преди да тръгнеш?

Джифорд запази спокойствие.

- Тази година всички ще отидат на Първа улица, Сиси. От теб не се иска нищо, без значение какво си си наумила.

- О, как може да си толкова зла. Нима дойде тук, за да ми кажеш това? Ами Майкъл Къри? Казват, че едва не умрял в деня на Коледа, мога ли да попитам защо ще дава парти? - Алисия вече трепереше от раздразнение и яд пред лудостта на живота, пред липсата на логика в нещата, от угрозата, че някой може да очаква нещо от нея. Все пак нали тя се самоубиваше малко по малко само и само да се предпази от това, от всички отговорности, които някога ще и? се наложи да поеме? Колко още алкохол да изпие?

- Значи тоя Майкъл Къри едва не се удави и какво пра ви? Организира парти? Не знае ли, че жена му изчезна! Тя може и да е мъртва! Що за човек е тоя откачен! А и кой, по дяволите, му каза, че може да живее в тази къща! Какво ще правят сега със завещанието! Ами ако Роуан Мейфеър не се върне никога! Върви, върви в Дестин. Защо да ти пука? Остави ме тук. Няма значение! Върви по дяволите!

Напразен гняв, напразни думи, неискрени, винаги неискрени. Имаше ли случай Алисия да е говорила направо или пък честно през последните двайсет години? По-скоро не.

- Те искат да се съберат на Първа улица, Сиси, това не е моя идея. Аз заминавам. - Гласът на Джифорд бе така тих, че Алисия дори не я чу. Това бяха последните думи, които щеше да чуе от сестра си. О, скъпа моя, скъпа моя, наведи се да ме целунеш отново, целуни ме по бузата, подръж ми ръката, дори и с тези меки кожени ръкавици, обичах те, милата ми, моето внуче, каквото и да говорех. Наистина, обичах те.

Джифорд.

Колата на Джифорд потегли, а Алисия излезе на верандата и започна да проклина. Боса и гола. Ритна списанието.

- Е, значи тя просто си тръгна. Просто си тръгна. Не мога да повярвам. Просто си тръгна. Какво се очаква да направя сега?