Чайлд,Лий - Не се връщай

— Но кои са те?

— Едни много точни хора, организирали измама, от която ще получат куп пари, и готови да разпоредят всякакви безчинства в Афганистан, на тринайсет хиляди километра от тук. Но същевременно те много държат нещата тук, у дома, да бъдат чисти и подредени. Използват малки имена при контактите си с офшорните банкери, способни са да уредят за минути, а не за седмици всякакви финансови въпроси, имат неограничен достъп до стари служебни архиви, които могат да манипулират по свое желание, разполагат с внушителна охрана да им пази гърба. От всичко това можем да стигнем до заключението, че става въпрос за висши офицери, най-вероятно на ключови позиции в Министерството на отбраната.

Търнър пое наляво малко след като прекосиха градче на име Ромни. Тесният път водеше на юг, но без да напуска планинските райони. По тяхно мнение така беше най-безопасно. Изобщо нямаха намерение да се приближават до междущатската магистрала I-79. Там имаше патрули, включително и нощем. Много местни ченгета, стараещи се да увеличат общинските приходи с глоби за превишена скорост. Единственият недостатък на второстепенните пътища беше пълното отсъствие на цивилизована инфраструктура. Нямаше бензин, нямаше кафе. Нито пък закусвални или мотели. А те бяха гладни, жадни и уморени. Да не говорим за мощния двигател на колата, който гълташе като змей. Самотният знак на отбивката обещаваше някакъв град след трийсет километра. На около половин час път при ниската скорост на придвижване по тесния път.

— Готова съм да убия човек за един душ и някаква храна! — каза Търнър.

— Може и да се наложи — отвърна Ричър. — Едва ли ще е град, който никога не спи. По-скоро селце, което никога не се събужда.

Така и не разбраха кое от двете е вярно, защото изобщо не стигнаха до там. Само минута по-късно се натъкнаха на един от типичните проблеми на тесните шосета.

> 29

Търнър излезе от поредния завой и рязко натисна спирачката. На няколко метра пред колата стърчеше прът със сигнален фенер. На известно разстояние от него се виждаше още един, а още по-нататък светеха фарове, насочени в странни посоки — един чифт право нагоре към черното небе, а втори хоризонтално, но напречно на пътя.

Търнър заобиколи двата фенера и спря. Двойните тръби на ауспуха тихо боботеха. Вертикалните фарове принадлежаха на някакъв пикап, който беше кацнал в канавката, изправен на задницата си. Подът му се виждаше съвсем ясно — мръсен, покрит с тръби и жици с неизвестно предназначение.

Хоризонталните фарове бяха на друг пикап, голям и тежък, с двойна кабина, който беше препречил пътя под прав ъгъл. На теглича му беше окачено стоманено въже, опънато нагоре. Другият му край беше вързан за предното окачване на вертикално изправения автомобил. Целта им е да го дръпнат, за да падне обратно на четирите си колела, отгатна Ричър. Като отсечено дърво. След това щяха да го изтеглят от канавката. Но геометрията щеше да бъде трудна. Въжето трябваше да бъде късо заради тесния път. Но ако беше късо, пикапът щеше да падне върху каросерията на спасителя си. Освен ако последният не дръпнеше малко напред точно в същия миг, без обаче да хлътне в насрещната канавка. Казано иначе, пред очите им щеше да се разиграе един доста сложен автомобилен балет.

На местопроизшествието присъстваха трима мъже. Единият седеше на банкета с наведена глава, подпрял лакти на коленете си. Шофьорът на вертикалния пикап, предположи Ричър. Все още замаян от катастрофата, а може би пиян или надрусан. Другите двама бяха неговите спасители. Единият беше зад волана на големия пикап, извил глава назад и с ръка на вратата. Другият обикаляше автомобила отляво и отдясно, подготвяйки се да ръководи операцията.

Ежедневна история, помисли си Ричър. Или по-скоро еженощна. Прекалено много бири или малко повечко дрога, а може би и двете. След това идва ред на тъмния, изпълнен със завои път. Едно малко по-бързо влизане в някой от тях е достатъчно. Човекът панически натиска спирачките, задните колела под празната каросерия блокират, през зимата улеснени и от тънка коричка лед върху платното. Следва завъртане и канавката. После идва ред на трудното измъкване от изправената под неестествен ъгъл седалка и дългото спускане по страницата на вертикално изправената кола. След това остава да се набере номерът на приятеля с големия пикап и да се чака.

Общо взето, нищо особено. Такива неща се случваха всеки ден. Местните явно знаеха какво правят въпреки трудностите от геометрично естество. Със сигурност го бяха правили и друг път. А може би много пъти. Ричър и Търнър щяха да се забавят най-много пет-десет минути. Това беше всичко.