Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Не беше парещ и бесен, каквито са обикновено изблиците на гняв, които получавам. Беше различен — бавен и студен. И веднага щом го почувствах, разбрах, че той е бил вътре в мен от доста време и е кристализирал като езеро, което бавно замръзва през дълга и студена зимна нощ.

— Бил те е — повторих аз, усещайки гнева си като твърд блок от ледена ярост. — Нищо, което казваш, не може да промени това. И ако някога го срещна, по-вероятно е да забия нож в него, отколкото да стисна ръката му.

Дена вдигна поглед към мен и в този миг раздразнението изчезна от лицето й. Очите й бяха изпълнени със смесица от нежна привързаност и съжаление. Беше онзи поглед, с който гледаш малко кутре, което ръмжи и си мисли, че е много свирепо. Тя нежно сложи ръката си върху бузата ми и аз почувствах как се изчервявам, внезапно смутен от собствената си мелодраматичност.

— Можем ли да не спорим за това? — попита ме. — Моля те! Поне не и днес. От толкова отдавна не съм те виждала…

Реших, че е по-добре да не говоря повече за това, за да не рискувам да я отблъсна. Знаех какво се случва, когато мъжете я притискат твърде много.

— Съгласен съм — отвърнах аз. — За днес. Можеш ли поне да ми кажеш защо твоят покровител те е довел тук?

Дена се облегна на пейката и се усмихна широко.

— Съжалявам, въпросът е деликатен, нали разбираш — изимитира ме тя.

— Не бъди такава — укорих я аз. — Щях да ти кажа, ако можех, но маерът много държи личният му живот да остава в тайна.

Дена отново се наведе напред и сложи ръката си върху моята.

— Бедният ми Квоте, не го правя напук. Покровителят ми е _поне_ толкова потаен, колкото и Алверон. Той много ясно ми показа, че няма да е никак добре, ако някога направя нашите взаимоотношения обществено достояние. Беше доста категоричен по този въпрос. — Лицето й отново бе станало сериозно. — Той е могъщ човек. — За момент изглеждаше, че ще добави още нещо, после се спря.

Разбирах я, макар да не ми се искаше да е така. Скорошният ми сблъсък с гнева на маера ме бе научил да съм предпазлив.

— Какво _можеш_ да ми кажеш за него?

Дена замислено потупа с пръст по устните си.

— Учудващо добър танцьор е. Мисля, че мога да кажа това, без да издавам нещо за него. Доста е елегантен — добави тя и се засмя на изражението ми. — Правя някои проучвания за него и проверявам стари родословия и семейни истории. Той ми помага да напиша няколко песни, за да си изградя име… — Тя се поколеба и след това поклати глава. — Смятам, че това е всичко, което мога да кажа.

— Ще мога ли да чуя песните, когато си готова?

— Мисля, че това може да се уреди — свенливо се усмихна тя.

Сетне скочи на крака и ме задърпа да се изправя.

— Стига приказки. Хайде да се разходим.

Усмихнах й се — ентусиазмът й беше заразителен като на малко дете. Но когато дръпна ръката ми, Дена тихо изохка, трепна и хвана ребрата си от едната страна.

На мига се озовах до нея.

— Какво ти е?

Тя сви рамене и леко ми се усмихна, като продължаваше да притиска мястото с ръка.

— От падането е — обясни, — заради онзи глупав кон. Пробожда ме, когато забравя и се движа твърде бързо.

— Някой преглеждал ли те е?

— Просто е натъртено. А на докторите, които мога да си позволя, никога не бих им позволила да ме докоснат.

— Ами покровителят ти? — настоях аз. — Сигурно може да уреди нещо.

Тя бавно се изправи.

— Проблемът не е сериозен. — Вдигна ръце над главата си и направи бърза и изкусна танцова стъпка, след което се разсмя на сериозното ми изражение. — Стига толкова разговори за тайни засега. Хайде да се разходим. Разкажи ми мрачните и зловещи клюки от двора на маера.

— Много добре — съгласих се аз и започнахме да се разхождаме. — Чух, че маерът като по чудо се е възстановил след продължително боледуване.

— Не те бива за клюкар — подкачи ме Дена. — Това го знае всеки.

— Снощи баронет Брамстон е претърпял сериозна загуба на игра на карти фаро.

— Скучно — отбеляза тя и вдигна очи към небето.

— Контеса Де Фере е изгубила девствеността си на представление на „Даеоника“.

— О! — Тя вдигна ръка към устата си и потисна смеха си. — Наистина ли го е направила?

— Ами със сигурност девствеността й вече я е нямало след антракта — шепнешком отвърнах аз. — Но се оказало, че я е забравила в покоите си. Така че всъщност не била загубена, а просто не е била на мястото си. Слугите я намерили два дни по-късно, когато почиствали. Била се изтърколила под скрина.

На лицето на Дена се изписа възмущение.